Досиетата „Орегон“

— Няма да стане, шефе — рече Марк Мърфи. — В интернет съм, откакто Хали каза, че Еди е там. Правителството съобщава, че ще има силно вулканично изригване. В уебсайта на Американския институт по геология го потвърждават. Руснаците твърдят, че са принудени да затворят летището заради пепелта. Никой не може нито да влезе, нито да излезе.

Хуан изруга.

— Добре. Това не променя нищо. Пак искам „Орегон“ да потегли колкото е възможно по-скоро.

— Ами Шиер Сингх? — попита Макс.

— Просто времето ми да го хвана намаля. Ако „Орегон“ се движи с максимална скорост, ни остава половин час, за да сме в обсега на хеликоптера.

— Може ли да кажа нещо, капитан Кабрило? — попита Тори.

Хуан кимна.

— Проникнах в склада откъм сушата. Адски е огромен. Наблюдавам го от седмица и пак не знам какъв е пълният мащаб на бизнеса на Сингх.

— Какво имаш предвид?

— Щом си даваш само тридесет минути да го намериш, мисля, че мога да те заведа там, където живее, когато е тук.

Хуан се поколеба само за секунда. Виктория Болинджър беше почти непозната, но той имаше чувството, че я познава отдавна, защото бе видяла много неща от себе си в непоколебимия й поглед. Тя се беше справила добре преди малко, а и той все още се чудеше как е успяла да запази разсъдъка си затворена на „Авалон“. В нея Кабрило виждаше непобедимия британски дух, който някога бе направил англичаните най-силната нация на света и бе съхранил страната по време на бомбардировките през Втората световна война. Погледът на Уинстън Чърчил може да излъчваше арогантност и прекомерно самочувствие, но очите на Тори бяха очарователна мотивация.

Отгоре на всичко разследването й я беше довело до същото място като него, а той се съмняваше, че тя би взривила сграда и отвлякла корумпиран адвокат, за да стигне дотук.

— Добре.

Тори очакваше, че Кабрило ще възрази — личеше от буреносните облаци, сгъстяващи се в ясните й сини очи. Фактът, че Хуан веднага прие предложението й, я обърка за миг и тя чак отвори уста от почуда.

— Имаме пет минути да се преоблечем и екипираме. Ела с мен. И ти, Линкълн. Още не сме приключили.

Няколко минути след като хеликоптерът „Робинсън R–44“ излетя от хидравлично задвижваната площадка, „Орегон“ направи тесен кръг в залива и Линда Рос заповяда на Ерик Стоун да даде пълен напред. Макс Ханли беше долу в любимото си машинно отделение. Четирите магнитохидродинамични двигателя работеха като самолетни турбини и водата зад кърмата буквално кипеше. Линда нареди на Марк Мърфи да обсипе морето с куршуми с картечницата „Гатлинг“, за да осигури прикритие на излитащия хеликоптер.

Джордж Адамс седеше на лявата седалка, Хуан беше до него. Линкълн и Тори се бяха настанили на пейката отзад. Носеха личните си оръжия и екипировка и снайперова пушка „Барет“ петдесети калибър. Адамс зави и прелетя над брега на север от склада.

— На една миля нагоре има жилищен комплекс — каза Тори по вътрешната радиоуредба. — Там живеят шефовете на „Карамита“. Наблюдавах ги два дни миналата седмица. Едната къща е много по-голяма от останалите и сега, след като видях Шиер Сингх отблизо, си спомних, че той живее там.

— Има ли пазачи? — попита Кабрило.

— Малко. Но след случилото се тази нощ районът сигурно ще бъка от пазачи.

Хуан се усмихна на израза й, но знаеше, че трябва да очаква най-лошото.

— Как се влиза в комплекса?

— Има път, който завива на север и после на юг зад него. На север са водната електрическа централа и леярната фабрика.

— Оживено ли е движението?

— Предимно камиони, превозват стоманени плоскости за претопяване. И почти никакво, след като се мръкне.

— Наближаваме. — Шлемът на Адамс беше свързан с камера за нощно виждане, монтирана на носа на хеликоптера. — Виждам жилищния комплекс. Има много светлини и хора. За наш късмет поне някои не са въоръжени.

— Задръж на безопасно разстояние и да видим какво ще стане.

— Виждам площадка за хеликоптери малко по-нататък от жилищния комплекс — докладва Адамс. — И един „Джет Рейнджър“. Перките му започват да се въртят.

— Можем ли да го последваме? — попита Тори.

— Превъзхожда ни с четиридесет-петдесет възела в скорост и най-малко със сто мили пробег — отговори Кабрило и се обърна да погледне Франклин Линкълн. — Какво ще кажеш?

— Аз съм „за“, шефе.

Линкълн откачи предпазния си колан и отвори вратата, без да обръща внимание на бурния ураган от въздушната струя, предизвикана от перките. „Барет“ беше грозно оръжие, дълго почти метър и половина, и в ръцете на експерт тежките куршуми поразяваха безпогрешно целта до километър и половина.

Адамс зави, за да предостави видимост на Линкълн. Пазачите в комплекса вече стреляха по тях, но разстоянието беше прекалено голямо. Линкълн вдигна тежката пушка до рамото си и щракна прибора за нощно виждане на оптическия прицел. Светът през оптиката беше свръхестествено зелен, но и някак интимен. Той видя отчаянието на лицата на пазачите, после се прицели в излитащия хеликоптер. Образът беше толкова ясен, че виждаше как въздухът трепти от горещината, излизаща от турбината.

Пукотът на оръжието прозвуча като оръдеен залп. Линкълн пое силния откат, без да откъсва очи от мерника. Куршумът попадна в целта много преди някой на земята да чуе изстрела, улучи оста точно под перките, най-уязвимата част на всеки хеликоптер. Тя се пръсна и двете перки изхвърчаха като смъртоносни коси. Едната се вряза в група мъже, които тъкмо зареждаха гранатомет. Дори ветеранът Франклин Линкълн трудно понесе гледката.

Другата перка се удари в голям резервоар, монтиран на колове. Горивото в него се взриви в извисяваща се към небето експлозия, която претовари светлинните филтри на мерника. Линкълн погледна над пушката. Пламъците се разрастваха като гъба встрани и нагоре. Всички на разстояние тридесетина метра от резервоара бяха повалени от ударната вълна, а на пет — убити.

— Виждам движение — извика Адамс. — Задната врата на хеликоптера се отваря. Слиза мъж с тюрбан.

— Трябва да е Шиер Сингх — каза Тори. — Къде отива?