Фаворит

Джо, а по мое убеждение и Сенди съвсем преднамерено бяха задържали коне, които без тяхната намеса имаха всички изгледи да победят. По същество това представляваше чисто и просто престъпление с цел измама. Запитах се обаче, докато си слагах каската и носех седлото към теглилките, с какво те са по-лоши от мен. Самият аз възнамерявах благоразумно да преведа Последен шанс през препятствията с единствената цел да стигнем до финала. Нямах никакво намерение да му изцедя силите заради слабата възможност, че може би ще се класира на някое от първите три места. Още не беше укрепнал и всяко по-сериозно натоварване щеше да му навреди. Разбира се, ако по някакво непредвидено стечение на обстоятелствата, например отпадането на голям брой коне, се появеше шанс да спечеля, нямаше да го изпусна. Има огромна разлика между двете — да „задържаш“ коня си и без да си даваш труд, да се надяваш на победа, — но за залагащите резултатът в крайна сметка е един — разочарование. Те губят залозите си.

Занесох седлото в отсека за оседлаване. Там ме чакаха Пит и Последен шанс. Пит му сложи такъмите и дребничкият Рупърт, конярят, го поведе към парадния ринг. Последвахме го, увлечени в разговор за качествата на останалите коне в състезанието. От Кейт нямаше и следа.

Стана време да се кача на седлото и да се отправя към старта. Усещах в кръвта си познатия прилив на възбуда. Смъртта на Бил, мъката на Сила, мисълта, че Кейт може би изпада под обаянието на някой друг — нищо не можеше да надвие всеобхватното щастие, което винаги ме обзема, докато насочвам коня си към стартовата вратичка. Точно от това — бързото препускане, мигновените решения, рисковете — имах отчаяна нужда като контрапункт на спокойствието на съвременната цивилизация. Понякога може да се почувстваш твърде защитен. Приключенията се отразяват добре на духа, особено ако човек е като мен и баща му е спрял да брои милионите си, след като е спечелил четвъртия.

Моят баща, воден от собствения си опит, натрупан през доста по-буйните му младини, без всякакви възражения ми беше осигурил бърза кола, три жребеца и ме беше изпратил да се оправям както мога в страна, намираща се на девет хиляди мили от родината ми. А освен всичко на сбогуване ми каза, че според него надбягванията с препятствия били доста кротко занимание за човек, който от десетгодишна възраст всяка година е воден на лов за крокодили по река Замбези. Едномесечната почивка, през която баща ми си позволяваше да се откъсне от търговската си империя, обикновено преминаваше в ускорен преход през обраслата с храсталаци пустош, последван от поход из гъстата девствена гора, понякога с минимум снаряжение, носено на собствените ни гърбове. И аз, въпреки че се чувствах в дивата джунгла, сякаш се разхождам по кварталното игрище, откривах така необходимите ми предизвикателства в една цивилизована страна, сред опитомени животни, участвайки в спорт, ограничен от рамките на какви ли не правилници и правила. Странна работа, като се замислиш.

Уредникът на старта провери състезателите по списъка, за да е сигурен, че всички са налице, като междувременно обикаляше и проверяваше колко са стегнати коланите на седлата. Оказа се, че Джо Нантуич е на позицията до мен. По лицето му беше изписано обичайното неприятно изражение — донякъде кисело, отчасти предизвикателно.

— Ще ходиш ли у семейство Дейвидсън след състезанието, Алън? — попита ме той. Склонността му да фамилиарничи с мен ми беше малко неприятна, въпреки че се опитвах да не се поддавам на лоши чувства.

— Да. — После се сетих за Кейт. — Може би не веднага.

— Ще ме качиш ли до Епсъм?

— Не ми е по път — отговорих подчертано вежливо.

— Нали минаваш през Доркинг? Ако не искаш да ходиш до Епсъм, мога там да се прехвърля на автобуса. Насам ме докара един, който отиваше в Кент, та няма с какво да се прибера.

Беше доста настойчив и въпреки че според мен, ако се поразтърсеше, щеше да намери някой да го закара направо в Епсъм, се съгласих да го возя.

Застанахме на старта. Джо и Сенди заеха позиция от двете ми страни и си размениха немного любезни погледи. Сенди се усмихна злорадо, а Джо нацупи устни като дете, което се опитва да сдържа плача си. Можех да си представя какво е станало между тях; Сенди е посмачкал раздутото самочувствие на Джо, като му е изиграл някой от номерата си — намазал е отвътре стъпалото на ботушите му с мармалад например.

Дадоха старта и цялото ми внимание бе погълнато от задачата да преведа Последен шанс до финиша бързо и без произшествия. Конят ми беше още доста млад, често се стряскаше от нестабилността на препятствията, когато прелиташе над тях, но отскокът му определено беше добър. Справяше се толкова успешно, че по средата на състезанието вече бях излязъл на трета позиция. Водех го малко встрани, за да вижда предварително препятствията. Последните четиристотин метра нагоре по възвишението обаче му дойдоха в повече и се класирахме на шесто място. На мен това ми стигаше, а и Сила щеше да се поуспокои.

Сенди Мейсън финишира преди мен, конят на Джо Нантуич мина край нас в галоп с празно седло и развяващи се поводи. Обърнах се и видях в далечината дребна фигурка — Джо се прибираше пешком. Със сигурност щеше да ми се наложи по пътя до Доркинг да изслушам пълен разказ за всяка стъпка на коня, довела до тази неописуема катастрофа.

Разседлах Последен шанс, отидох в стаята с теглилките и се преоблякох в чисто новичката униформа с емблемата на Кейт. Накарах Клем да ми приготви петкилограмов пояс с оловни пластини, колкото беше необходимо, за да участвам в надбягването за аматьори, и излязох да потърся госпожица Елъри-Пен.

Тя стоеше облегната на перилата на парадния ринг — заграденото място, където се оглеждаха конете — и погледът й се спираше ту върху състезателните животни, ту биваше привлечен и изпълнен с прекалено голяма, както ми се стори, доза интерес от Дейн Хилмън — един от смелите, очарователни млади мъже, с които я бях запознал.

— Господин Хилмън тъкмо ми разказваше, че онова окаяно кокалесто същество ей там — онова с клепналите уши, дето си е навело главата до коленете — било най-бързият бегач в следващото състезание. Да му повярвам ли, или това е от майтапите, които си правите с новобранците?

— Няма лъжа — успокоих я аз. — Той е най-добрият. Вярно, не е пръв красавец, но в тази компания със сигурност ще стане победител.

— Конете, които пристъпят с наведена глава, обикновено се оказват добри скачачи — обясни Дейн. — Гледат къде стъпват.

— Но на мен ми харесва онова великолепно създание — Кейт погледна към един дорест кон с извит гръб и високо вдигната глава. Беше наметнат с чул, за да не настине на февруарския студ, но изпод него се подаваше задницата му — закръглена и с лъскав косъм.

— Много е охранен — каза Дейн. — Сигурно си е отял на воля, докато траеха снеговете, а после не са го тренирали достатъчно. Ще окапе още на първото препятствие.

— Изглежда, при конете е пълно с парадокси също като в книгите на Честъртън. Глупаците изглеждат добре, а добрите изглеждат глупави.

— Не е така — възразихме в един глас с Дейн.

— Госпожице Елъри-Пен, с удоволствие ще се заема да ви обучавам как да определяте качествата на конете — предложи Дейн.

— Имайте предвид, че уча бавно — предупреди го Кейт.

— Още по-добре — зарадва се той.

— Ти не участваш ли в надбягванията днес? — попитах със скрита надежда.

— Само в последните две. Не се безпокой, ще се грижа за госпожица Елъри-Пен, докато ти се състезаваш с коня й — отвърна ми Дейн широко усмихнат.

— И вие ли сте жокей, господин Хилман? — удивено възкликна Кейт.

— Да — кратко й отвърна той, без да се впуска в обяснения. Беше сред изгряващите звезди в нашата професия и скоро щеше да се изкачи до върха. Пит Грегъри го откри пръв и това обстоятелство, както и естествената симпатия помежду ни често ни събираха. Случваше се дори да ни бъркат. И двамата бяхме почти на една и съща възраст, с тъмни коси, със среден ръст и телосложение. Когато седнехме на седлото обаче, разликата ставаше очевидна — той винаги щеше да ме превъзхожда като жокей.