Фаворит

— Ясно. Изглежда, доста сте размишлявали върху случая.

— Да. — Шарките на пердетата в чакалнята мигновено изникнаха в паметта ми.

— Сещате ли се за някой, който би имал причина да иска да навреди на майор Дейвидсън? — попита Лодж.

— Не. Всички го харесваха.

Лодж стана и се протегна.

— Хайде да отидем да я видим тази жица.

Надникна през вратата и нареди:

— Райт, отиди и виж — ако Хокинс е там, му кажи, че ми трябва кола, стига да има някоя свободна.

Оказа се, че има. Хокинс (или поне така реших аз) седна зад волана, а ние се Лодж се наместихме на задната седалка. Централният вход на хиподрума още беше затворен, но както открих, за всичко си има начини. Полицейският шперц ни отвори една по-невзрачна портичка в дървената ограда.

— Служи при пожар — поясни Лодж, като забеляза многозначителния ми поглед.

В сградата на хиподрума не намерихме никого — управителят беше излязъл. Хокинс подкара колата през пистите и се отправи по тревата към най-отдалеченото препятствие. Автомобилът подскачаше и се клатушкаше по неравния терен. Спряхме близо до вътрешната страна на пистата и ние с Лодж излязохме.

Поведох инспектора покрай препятствието към външния му край.

— Жицата е ето тук — казах аз.

Само че грешах.

Вертикалният стълб, пистата, високата трева, брезовите трупи на преградата си бяха на мястото. Ала не и рулото жица.

— Да не бъркате препятствието? — попита Лодж.

— Не, това е.

Стояхме и гледахме пистите, които се простираха пред нас. Намирахме се в най-отдалечения край, откъдето трибуните изглеждат като голямо неясно петно в далечината. Препятствието до нас беше единственото на правата отсечка между два завоя, а най-близкото се падаше на около триста метра вляво от нас, при един лек завой.

— След като прескочите онова там — поясних аз и го посочих, — се пускате по доста дълга отсечка и стигате, както виждате, до това. — Потупах препятствието, до което стояхме. — На двайсетина метра след като го прескочим, следва доста остър ляв завой към правата. Следващата преграда е малко по-нататък на правата. Така даваме възможност на конете да стъпят добре на краката си след завоя, преди да им се наложи отново да скачат. Маршрутът е много добър.

— Дали не сте се объркали в мъглата?

— Не. На това препятствие беше.

Лодж въздъхна.

— Е, добре тогава, да огледаме.

Нямаше кой знае какво за гледане — само вдлъбнатината по олющената бяла боя на вътрешния стълб и по-дълбоката резка, оставена от жицата по външния. И двете едва се забелязваха и ако човек не се вгледа специално, не би ги забелязал. И двете се намираха на еднакво разстояние от земята — на около седемдесет и пет сантиметра височина.

— Доста слаби доказателства — каза Лодж.

Върнахме се в Мейданхед, без да говорим повече. Чувствах се отвратително глупаво. Осъзнавах, че макар и да не бях намерил човек от ръководството, след като открих жицата, е трябвало да издиря който и да е — даже някой от пазачите — и да го заведа да я види с очите си. Щях поне да разполагам със свидетел, нищо че беше тъмно и мъгливо или той нямаше да може със сигурност да потвърди, че я е видял точно при това препятствие. Все щеше да е по-добре от нищо. Опитвах се да се утеша с мисълта, че е напълно възможно служителят да се е върнал и да е прерязал жицата още докато съм се връщал към сградата на хиподрума, и дори да бях завел свидетел, е щяло да бъде твърде късно.

От полицейския участък в Мейдънхед се обадих на сър Кресуел Стамп. Този път, както ме уведоми, го прекъснах, докато си хапвал препечени кифлички. Новината, че жицата е изчезнала, също не му поправи настроението.

— Трябваше веднага да извикате някой да я види. Или пък да я снимате, да я вземете със себе си… Не можем да предприемем нищо без доказателства. Не мога да си обясня защо не сте проявили малко здрав разум и да действате по-бързо. Проявили сте голяма безотговорност, господин Йорк.

И с тези мили думи ми затвори телефона.

Подкарах унило към къщи. Надникнах в стаята на Сила. В тъмното се чуваше само равномерното й дишане. Все още беше потънала в дълбок сън.

Долу Джоан и децата седяха пред приятния огън в камината и играеха покер. Бях ги научил през един дъждовен ден, когато им беше омръзнало да играят на Черен Петър и Джин Руми и започнаха да безобразничат, да крещят, да се карат и да лазят по нервите на всички. Покерът — мистериозната дотогава игра на каубоите от уестърните — имаше магически резултат.

За няколко седмици Хенри стана такъв изпечен покерджия, че човек трябваше да си отваря очите на четири, когато играе с него. Острият му като бръснач мозък на математик изчисляваше с абсолютна точност вероятностите коя карта ще бъде обърната, визуалната му памет беше изключителна, а леко озадаченото му изражение беше вкарало не един нищо неподозиращ възрастен право в заложения капан. Възхищавах се на Хенри. Той беше в състояние да блъфира успешно даже ако насреща му седи Господ.

Поли също играеше сравнително добре — поне можех да бъда сигурен, че няма непрекъснато да губи в обикновена компания — и дори Уилям разпознаваше кога има флош и фул.

Изглежда, играеха от доста време. Купчината с чипове пред Хенри както винаги беше три пъти по-голяма от тези на останалите.

— Хенри вече веднъж ни обра всичките чипове — уведоми ме Поли, — затова си ги раздадохме пак и започнахме отначало.

Взех си десет от чиповете на Хенри и седнах да играя с тях. Джоан раздаде картите. Паднаха ми се чифт петици, а после изтеглих още една. Хенри изчисти и си взе само две карти. Като че ли му харесаха.

Другите се отказаха при следващите две разигравания. Аз смело побутнах още два чипа към двата, които вече лежаха в центъра на масата.

— Качвам два, Хенри — обявих.

Той ме погледна, за да се увери, че го гледам, после разигра страхотна сценка на нерешителност — започна да барабани с пръсти и да въздиша. Познавах номерата му, когато блъфира, и подозирах, че държи страхотни карти и крои планове как да ме отърве от повечко чипове.

— Качвам още един — най-накрая произнесе той.

Тъкмо се канех смело да кача с още два, но изведнъж се спрях и казах:

— А, не, Хенри, този път няма да мине. — Хвърлих картите си и побутнах четирите чипа към него. — Получаваш само тези четирите и нито един повече.

— Какви карти имаше, Алън? — Поли ги обърна и видя трите петици.

Хенри се ухили и не направи никакъв опит да попречи на Поли да разгледа и неговите карти. Имаше чифт попове. Нищо и никакъв чифт.

— Този път те преметнах, нали, Алън? — щастливо попита той.

Поли и Уилям изстенаха.

Играта продължи. Успях да си възвърна репутацията и прибрах значителна част от чиповете на Хенри. Когато стана време децата да си лягат, се качих при Сила.

Тя се беше събудила, но лежеше, без да светва лампите.