Гангстерски рап

Заранта след щурма на Рахман апартамента за продажба на кока на Сините тапи осигури на Белилката много повече неща за гледане от обичайното. Някаква промяна настъпваше в „Ню Лотс“, предизвестена от два петтонни камиона, натоварени с полуготови пана желязна ограда. Сериозна ограда, при това — от квадратни пръти, всеки от които дебел по два сантима и половина и висок три метра, свързани помежду си с дебели хоризонтални ленти.

Тежък строителен булдозер ръмжеше, копаеше и ринеше ровове между всяка от петте сгради на комплекса. На Ню Лотс авеню беше спрял циментовоз, чийто огромен барабан се въртеше, готов да изсипе бетон в дупките. Дори от своята позиция на четвъртия етаж старикът можеше да прецени, че става дума за сериозно начинание. По всичко личеше, че щом веднъж бригадите, струпани около комплекса, бетонираха онази желязна ограда в рововете, нищо няма да може да мине през нея, освен танк.

Той вече беше чул за пукотевицата в сграда А предната нощ. Сега планът му стана ясен. Значи управлението не само беше решило да прогони оттук Сините тапи, но и да не им дава достъп повече вътре.

Белилката седеше и наблюдаваше строителните операции в „Ню Лотс“. Кой, по дяволите, се беше захванал с това нещо? Реши, че набитият бял мъж, облечен в омачкан кафяв костюм и плетена ярмулка 8 , застанал до едър чернокож в кубинки, камуфлажни панталони, военно полево яке и шапка „Кине“, би трябвало да стои зад всичко това.

8

Шапка на еврейски равин. — Б.пр.

Белокож с бодигард, помисли си Беличкия.

Мамка му, колкото и да беше лошо в „Ню Лотс“, сега щеше да стане още по-лошо.

Леон Блум и Рахман Абдул Х стояха до главния вход към комплекса, където желязната ограда щеше да се превърне в новия главен портал към апартаменти „Ню Лотс“.

Въпреки ледения утринен априлски въздух, Блум дишаше тежко. Не само защото носеше двадесет и пет наднормени кила върху късите си набити крака, и не просто защото петдесетгодишният мъж беше в ужасна физическа форма. Блум дишаше тежко и от лицето му капеше пот, защото знаеше колко опасно е да стоиш пред входа на „Ню Лотс“ на заранта, след като Рахман бе предприел наказателния си щурм.

Страхът го правеше нетърпелив да свърши работата колкото се може по-бързо. Блум непрекъснато викаше на работниците наоколо да се раздвижат и да действат.

В промеждутъците между подвикванията, Блум тичаше наоколо да разпъжда тумбите хлапета, чието присъствие беше вездесъщо в района на „Ню Лотс“. Той не бе впечатлен от факта, че макар повечето деца да бяха на училищна възраст, много от тях не бяха на училище. Изобщо не слушаха шишкавия бял мъж, но заплашителните погледи на Рахман ги държаха на разстояние.

Блум ги блъскаше и крещеше. Рахман стоеше на едно място, държеше устата си затворена и само гледаше.

Преди всичко оглеждаше улицата. Дори когато Блум му досаждаше с нервните си въпроси, той не откъсваше поглед от улицата. По сградите не се мяркаха снайперисти, само двама от обичайните гардове на Рахман, невъоръжени. Полицията не бе реагирала на стрелбата рано тази заран, защото никой от обитателите на „Ню Лотс“ не си беше направил труда да се обади.

Рахман също искаше оградата да стане готова колкото се може по-скоро, но знаеше, че ако непрекъснато подканя работниците, с нищо няма да им помогне.

Той се държеше на разстояние от Блум. Въпросите му го дразнеха. Както и неприятната миризма, която лъхаше от него. Стриктната вегетарианска диета на Рахман го правеше особено чувствителен към телесни миризми. Блум ядеше месо, тлъсто месо с мазен сос, пушеше поне по два пакета „Кемъл“ всеки ден, и пиеше, предимно джин, джин с черен етикет, смесен с евтин вермут, по три двойни питиета, които изгълтваше всеки ден с обяда си.

Блум не отговаряше на стереотипите на правоверния хасид. Нито с навиците си, нито с външния си вид. Имаше червена коса, лунички и проскубана рижа брада, рядко набола по кръглото му лице.

И разбира се, изобщо не го интересуваше желанието на Рахман да стои настрана от него.

— Значи ти направи това, което ми каза? — попита Блум за втори път тази заран.

— Да — отвърна Рахман.

— И всичко мина добре?

— Да.

— И твоите хора се измъкнаха невредими?

— Да, господин Блум.

— Има ли ранени?

— Може би. Те отвърнаха на стрелбата ни.

— Какво?

— Стреляха по нас.

— Как? Откъде?

— Вътре от апартамента.

— И вие им отвърнахте? Ти ми каза, че ще бъде само предупреждение и няма да има пострадали.

— Не може да не се защитиш, когато…

— О, това не е моя работа.

— Аз ви обясних методите ни, господин Блум.

— Добре, добре. Не искам повече да чувам за това. Да се надяваме, ако е рекъл господ, че няма да се случва повече.

— Ще се случи. Бъдете сигурен в това. Преди да се свърши, няма как да не се случи.

— Това място поне е разчистено, нали? Нали напуснаха?

— Ами…

— Напуснаха ли комплекса?

— Не, господин Блум. Не са. Само отровната си бърлога с праха. Само едно от местата им в сградата. Знаете, че ще е нужно повече от предупреждение.

— Добре, добре. Просто ги прогонете от всички апартаменти, които използват тук. Да не остава нито един.

— Знаете ли колко празни апартаменти използват?

— Колко ли? Откъде, по дяволите, да знам? Как мога да го разбера в тази тъмнина? Влизат, излизат, като плъхове по дупките в някой лабиринт. Видиш един ден някой нехранимайко, после го няма, на другия ден се натъкнеш на отрепка, която смуче дрога, или на улична курва, която си върши работата тук, вътре. Кой знае? Из тия коридори шетат повече хора, отколкото по Атлантик авеню. Трябва да ги разкарате всички.

— От утре ще започнем да изхвърляме незаконните обитатели и скитниците, но със Сините тапи няма да е толкова лесно. Вие трябва да ремонтирате празните жилища веднага, щом ги прочистим.

— Утре. Утре започваме. Ще доведа работници. Но щом веднъж ги изхвърлите, не трябва да ги допускате да се връщат обратно, господин Рахман, иначе те просто ще изпочупят облицовката и ще започнат да хвърлят дори прозорци по главите на бедните минувачи.

— Знам това, господин Блум.

— Две бригади идват утре и започват да облицоват празните апартаменти.

— И врати, и прозорци, нали?

— Както поръчахте, господин Рахман, така ще го направя. Имате ли хора да обикалят с бригадите?

— Екип от по трима за всяка бригада.

— Въоръжени, нали? — попита Блум.

— Един въоръжен и двама редови. Но те не са стрелци, господин Блум. Не са професионалисти.

— Вие казахте, че ще имате еди-какъв си контингент хора с оръжие.

— Хора с разрешителни, с редовите, господин Блум. Но запомнете, хората, притежаващи законно оръжие, не искат да се разделят с разрешителните си. Те няма да стрелят.