Голямата скука

* * *

Ние сме се разположили на терасата на ресторанта и опитваме вкуса на току-що донесеното „мартини“. От едната ни страна е морето, от другата — зеленината на парка, а по средата се откроява легендарната „Малка сирена“, седнала на края на брега върху огладения от вълните камък и вперила замислен поглед към хоризонта. Подир толкова рекламен шум около това изваяние човек би очаквал да види нещо по-импозантно като скулптура. Но бронзовата сирена е малка не само по години, а и по размери. Затова пък навалицата около нея е доста голяма. Право казано, чужденецът вероятно би отминал статуетката, без даже да я забележи, ако не беше навалицата. Две дузини туристи от различен пол и възраст се стараят да увековечат изваянието с фотоапаратите си, а някои по-взискателни се мъчат да обезсмъртят заедно с него и себе си, като се катерят по камъните и фамилиарно прегръщат бронзовите бедра на девойката, излъскани от подобни манипулации.

— Вижте го това човечество, което се храни с митове — забелязва Сеймур по адрес на групичката туристи. — Още една тема за социолог като вас.

— А защо не за такъв като вас?

— За мене темата е изчерпана. Посветил съм й дори един малък труд, озаглавен „Мит и информация“.

— Моля да ме извините за невежеството…

— О, вие не сте длъжни да следите всичко, което се печата, а и книгата ми не е чак такъв шедьовър, че да заслужава специално внимание. В нея са изложени няколко съвсем елементарни истини и тия истини биха могли да се формулират на две страници. Но понеже в наше време всяко нещо трябва да се доказва, монографията ми представлява не две, а двеста страници.

Сеймур посяга към чашата си, обаче вижда, че тя е празна, и предлага:

— Да вземем още по едно мартини, а?

Той прави знак на келнера и отново се заглежда към групичката туристи край бронзовото момиче, а после премества очи към насрещните докове, дето над сивозелената вода ярко се открояват червените петна на два парахода в ремонт, прясно боядисани с миниум.

Фактът, че американецът изглежда добре осведомен в социологията, досега не ми е правел особено впечатление. Аз също се стремя да изглеждам осведомен, без да съм социолог. Но това, че е публикувал книга, донякъде ме изненадва. Би следвало да призная дори, че ако Дороти не беше ми надрънкала известни неща и ако ситуацията бе по-друга, едва ли бих изпитал определени съмнения относно светското положение и научната професия на тоя човек. Сивите му дискретни костюми с безупречна кройка, скъпите обувки, патинирани тъй, че да не изглеждат просташки нови, макар да са нови, луксозните бели ризи, правени по поръчка, тъмносините или тъмночервени връзки от дебела коприна и дори пренебрежението му към светската етикеция, без да говорим за малките подробности на поведение и държане — всичко това явно е присъщо на Сеймур, а не възприето като мимолетна фасада, и всичко то надхвърля обичайния стандарт на професионалиста разузнавач.

И после — очите. Не знам как точно, обаче съм свикнал да разпознавам професионалиста най-вече по погледа. Тоя поглед, колкото и да се прикрива, носи у себе си една фиксираща острота, една изпитваща те и опипваща те недоверчивост, едно дебнещо търсене и едно спотаено очакване. В тоя поглед има нещо от безпощадния лъч на бойните прожектори, които изследват враждебните мрачини. Сивите очи на Сеймур, когато не са съвсем присвити, изразяват само умора или отегчение. Ако те слуша, той не ти досажда с погледа си, а седи, леко навел глава. Ако те поглежда, когато сам почне да говори, прави го без всяка настойчивост, просто сякаш да провери дали следиш мисълта му. Това не е поглед на професионалист, или е поглед на професионалист от голяма класа, свикнал да се прикрива дори с туй, което най-често ни издава — очите.

Вероятно доловил, че мисля за него, Сеймур се размърдва неудобно на стола си и оправя с небрежен жест кичура коса, паднал на челото му, но продължава да гледа към насрещните докове. Келнерът донася поръчаното мартини и прибира празните чаши. Американецът като че се сепва от унеса, забучва една цигара в десния ъгъл на устата си и щраква запалката.

— Ще потърся още утре книгата ви в библиотеката — сещам се да кажа, макар и с известно закъснение.

— Излишен труд! — възразява събеседникът ми. — Моята книга е просто една мотивировка на тезата, че информацията, която се величае като „човешко знание“ — от периода на първобитната орда, та чак до нашата техническа ера, — не е нищо повече от една все по-сложна система от митове. Всичко е мит — науката, религията, политиката, моралът. Човечеството се е свило в своята митология, както копринената буба се свива в пашкула си.

Сеймур изважда за миг цигарата от уста и отпива глътка мартини. Използувам тая къса пауза, за да кажа:

— Ако правилно ви разбирам, вие се опитвате на нова сметка да защитите тая незащитима теза, наречена агностицизъм…

— Съвсем не — прекъсва ме американецът. — Аз използувам агностицизма като основен постулат, но не се занимавам с него, а с механиката на митотворчеството.

— И каква е същността на тая механика?

— О, това е сложен въпрос. Инак нямаше да са ми нужни двеста страници, за да доказвам възгледите си. Някои митове се зараждат и развиват стихийно, други се създават и популяризират преднамерено. При всички случаи това е въображаемо преодоляване на реалното нищожество. Невежеството ражда митовете на знанието, слабостта — тия на могъществото, зверщината — тия на морала, грозотата — тия на прекрасното. Ето, вижте например оная дама! — Сеймур показва някаква млада жена, седнала с кавалера си през две маси от нас.

Поглеждам нататък, ала не забелязвам нищо интересно. Дамата е с добре направена висока фризура, но с дребно луничаво лице и анемично телосложение. Изобщо една от тия жени, които никой не забелязва освен собствените им съпрузи.

— Човеко-насекомото, както ви е известно, особено се грижи за тоя член от физиката си, който величае с названието „глава“ — обяснява Сеймур. — То грижливо приглажда част от нейните влакна и също тъй грижливо бръсне останалата част, като си въобразява, че по този начин става „красиво“. Женските човеко-насекоми са в това отношение още по-изобретателни. Лишени от реколтата на влакна върху лицето, те удвояват усилията си спрямо космените насаждения по горната част на главата, като ги фризират във формата на истински архитектурни паметници, а когато строителният материал не достига, добавят щедро перуки и изкуствени коси. Е добре, ако човеко-насекомото се смяташе наистина за красиво, щеше ли да прибягва до подобни уморителни козметични процедури? И не е ли ясно, че цялата тая митология на разкрасяването е породена тъкмо от реалната грозота?

— Но самият факт, че човек се стреми да направи себе си или нещата около себе си красиви, вече говори, че той носи една жажда към красотата…

— „Красотата“? Коя, по-точно? Вие знаете, че някога човеко-насекомите на Изтока, противно на нас, са пускали дълги мустаци, а са бръснели до дъно главите си, все с тая същата цел: да изглеждат красиви. А колкото до еволюциите и революциите в женската фризура през вековете — на тия велики процеси са посветени цели томове от изследвания. Можете да ги прегледате при случай в библиотеката.

— Не вярвам, че ще имам сили за подобен подвиг.

— Във всеки случай поучително е. Както и стотиците истории на религиите, на морала, на изкуството. Една непрестанна смяна на принципи, неизменно обявявани за непоклатими и неизменно събаряни подир няколко десетилетия, за да бъдат заменени със също тъй непоклатими и също тъй нетрайни лъжеистини. И след всичко това се намират хора, подобно на вашите идеолози, които имат куража да твърдят: „Това е хубаво, а това — не“, „Това е морално, а това — неморално“. Субективизъм и илюзии, миражи и фикции, една невъобразима салата от бъркотии, които биха били комични, ако не се натрапваха на рояка от човеко-насекоми като система от азбучни истини, ако тоя рояк от човешки бълхи не бе разделян на лагери в името на враждебните един на друг митове и не бе обричан на самоизтребление за защита на тия фиктивни истини.

— Но щом за вас човечеството не е нищо повече от рояк бълхи, какво толкова сте се загрижили за него, та дори сте взели да изучавате и митовете му?

— Защото искам да разбера какво представлява тая гмеж от нищожества обективно, сиреч как изглежда тя не през очилата на собственото си самочувствие, а реално, в тази необятна и безкрайна вселена.

— Е, добре, разбрали сте го. Обаче за какво може да ви служи това откритие практически?

— Нима не разбирате? — отвръща Сеймур на въпроса ми с въпрос.

И понеже мълча, той изплюва угарката и продължава:

— Не ви ли е ясно, Майкъл, че това откритие ми връща свободата, по-точно, вдъхва ми съзнанието за пълна свобода спрямо всички принципи, измъдрени от човешката плесен в нейния порив да прикрие безсилието си?

— Мисля, че същият резултат бихте постигнали и с прочитането на една екзистенциалистична брошура.

— Лъжете се. Четенето няма никога стойността на личното откритие. А екзистенциализмът специално е една илюзия, също като всички останали, една комична поза на мнимо величие, макар и това да е поза на отчаянието. „Отчаян съм, но вижте колко съм героичен в своята безнадеждност!“ Екзистенциалистът обаче дори в тая си безнадеждност се вижда като Сизиф, сиреч като титан, а не като човешка бълха или — ако предпочитате това сравнение — като дървеница…