Игра на часове

— Точно така — потвърди Кинг.

Мишел го погледна.

— Моля те, само не ми казвай, че ти си влизал.

Той се поколеба, после смутено призна:

— Само веднъж. За ергенската вечер преди сватбата на един приятел.

— Аха — промърмори Мишел.

Кинг се приведе напред.

— Добре, може Джуниър да не е замислил престъплението. Ами ако някой му е дал съвет? Нека си представим: човекът знае, че Джуниър има достъп до дома на Батъл, и го убеждава да действа. Уликите са много сериозни, Хари.

— Да, наистина има улики срещу него — не отстъпваше Хари. — И то прекалено много.

Кинг не изглеждаше убеден.

— Добре, какво искаш от нас?

— Поговорете с Джуниър. Изслушайте неговата версия. Посетете семейство Батъл.

— Добре, ами ако проверим всичко и не намерим за какво да се хванем?

— Тогава ще поговоря с Джуниър. Ако продължава да твърди, че е невинен, нямам друг избор, освен да застана на неговата позиция. Но ако прокурорът му предложи лека присъда в замяна на самопризнание… е, тогава ще трябва сериозно да си поговорим. Джуниър е бил в затвора; едва ли гори от желание да се върне там.

Хари подаде на Кинг папка с подробностите по случая. Ръкуваха се, после адвокатът се завъртя към Мишел и пое ръката й.

— Трябва да кажа, че какъвто и хонорар да поискате, ще си струва, щом най-сетне успях да се срещна с тази чаровна млада жена.

— Караш ме да се изчервя, Хари.

— Приемам го като комплимент.

След като се сбогуваха с Хари и излязоха, Мишел каза:

— Много приятен човек.

— Добре, защото срещата с него може да се окаже единственото приятно нещо в целия случай.

Мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша краткото съобщение и затвори.

— Беше Тод. Да вървим.

— Къде? — попита Мишел.

— На едно много забавно място, наречено морга.

8

Бледосиният фолксваген модел 1969 година пърпореше по един от страничните пътища, водещ към центъра на Райтсбърг. Зад волана седеше мъж по джинси, бяла спортна риза и мокасини. Бейзболната шапка беше прихлупена ниско над очите му, скрити зад слънчеви очила. Съзнаваше, че навярно прекалява с предпазните мерки. Повечето хора са толкова вглъбени в собствените си мисли, че не биха могли да опишат с кого са се разминали преди десет секунди.

Насреща му се зададе открит лексус. Когато Шон Кинг и Мишел Максуел отминаха и продължиха към моргата, човекът дори не ги погледна. Караше все напред със стария фолксваген, чийто километраж бе навъртял над триста хиляди километра. Някога колата бе излязла от поточната линия в яркожълт цвят. После бе сменила боята на няколко пъти, след като я откраднаха преди много години, а заедно с боята се сменяха и регистрационните номера. Междувременно опитни специалисти смениха фабричните номера. Сега никой не можеше да проследи откъде е дошъл фолксвагенът — също като огнестрелно оръжие, използвано от професионален престъпник. Това му харесваше.

Серийният убиец Тед Бънди също бе предпочитал фолксваген за своите смъртоносни набези от Източното до Западното крайбрежие, преди най-сетне да бъде екзекутиран. Той често споменаваше колко „товар“ е можел да носи в колата със свалена задна седалка, като под „товар“ имаше предвид умъртвени мъже и жени. Бънди хвалеше и невероятната икономичност на фолксвагена. Не било трудно да убие и да избяга, без да спира за презареждане.

Мъжът направи десен завой и спря на паркинга пред търговския център, посещаван от мнозина жители на малкия, но процъфтяващ Райтсбърг. Говореше се, че Бънди и други серийни убийци от неговия ранг денонощно обмисляли поредните си убийства. Подобни хора едва ли бяха срещали трудности в планирането. Казваха, че Бънди имал коефициент на интелигентност над 120. Е, мъжът зад волана надхвърляше 160. Беше член на „Менса“, всяка неделя решаваше с лекота кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“; би могъл да натрупа състояние от телевизионни състезания, отговаряйки на въпросите, преди водещият да е довършил.

Истината обаче беше, че не трябва да си гений, за да издебнеш подходящи жертви; те са навсякъде. А напоследък ставаше дори по-лесно, отколкото по времето на Бънди — по причини, незабелязани за повечето хора, но напълно очевидни за него.

Човекът внимателно проследи как двама старци бавно излязоха от супермаркета и се настаниха в мерцедеса си. Записа номера на колата. По-късно щеше да го пусне в интернет и да открие домашния им адрес. Пазаруваха сами, значи най-вероятно нямаха постоянна прислуга, а децата им бяха пораснали и живееха другаде. Колата беше сравнително нов модел, следователно не разчитаха само на социалното осигуряване. Мъжът носеше каскетче с емблемата на местния кънтри клуб. Още едно потенциално находище на информация.

Облегна се назад и търпеливо зачака. В този оживен търговски център непременно щяха да се мярнат и други перспективни обекти. Можеше да консумира каквото си пожелае, без дори да извади портфейла си.

Няколко минути по-късно от аптеката излезе привлекателна жена на около трийсет години с голяма торба в ръце. Той плъзна поглед към нея и усети нов прилив на интерес, подклаждан от безпогрешния му нюх на убиец. Жената спря до банкомата край аптеката, изтегли пари и после извърши нещо, което би трябвало да се смята за смъртен грях в днешно време — хвърли разписката в кошчето, преди да се качи в яркочервен открит крайслер. Номерът на колата беше DEH JD.

Мъжът разгада буквите без затруднение — първите три бяха нейните инициали, а последните идваха от Jurist Doctor, тоест доктор по право. Облеклото й му подсказа, че държи на външността си. Ръцете, лицето и краката й имаха шоколадов тен. Ако работеше като адвокат, вероятно току-що се бе върнала от почивка или редовно бе посещавала солариума през зимата. Изглеждаше в отлична форма, с много добре развити прасци. Навярно тренираше постоянно, може би дори тичаше по пътеките из околните гори, предположи мъжът. Докато жената се качваше в колата, погледът му падна върху златната гривничка на левия й крак. Интересно, помисли си той.

Върху предната броня имаше тазгодишна лепенка на Американското адвокатско дружество, което подсказваше, че тя по всяка вероятност все още практикува. И не беше омъжена — не носеше венчална халка. А до лепенката на адвокатското дружество имаше разрешително за паркиране в много скъп и недостъпен за външни лица жилищен квартал на около три километра от търговския център. Човекът кимна доволно. Тия лепенки бяха много полезни.

Той слезе от фолксвагена, отиде до кошчето за боклук, демонстративно хвърли нещо в него и със същото движение прибра разписката от банкомата. Жената наистина бе постъпила глупаво. Със същия успех би могла да хвърли на боклука данъчната си декларация. Сега беше разголена, напълно открита за всякакво проучване.

Когато се върна в колата, мъжът погледна името върху разписката: Д. Хинсън. По-късно щеше да провери в телефонния указател. А от специализирания раздел на указателя сигурно щеше да разбере и в коя градска фирма работи. Това му даваше две потенциални мишени. Напоследък банките бяха започнали да пропускат някои цифри от номерата на сметките, защото знаеха, че клиентите им небрежно изхвърлят разписките и така стават лесна плячка за хора като него. Той обаче не търсеше пари, интересуваше го нещо далеч по-лично.