Името на розата
Шрифт:
— Похотливост ли?
— Да, съществува похотливост на болката, както съществува похотливост при обожание и дори похотливост при смиреност. Щом на разбунтувалите се ангели им е било нужно толкова малко, за да превърнат пламенното си обожание и смиреност в надменна и бунтовна ярост, какво да кажем за една човешка твар? Ето, сега знаеш каква мисъл ми мина през ума по време на моите инквизиции. И именно поради това се отказах от тази работа. Нямах смелост да разследвам слабостите на злосторниците, защото разбрах, че са същите слабости, които имат и светците.
Убертино слушаше последните слова на Уилям така, сякаш не разбираше това, което чува. От изражението на лицето му, което говореше все повече за любезно състрадание, разбрах, че той смяташе Уилям за жертва на твърде греховни чувства, които той му прощаваше, защото го обичаше много. Прекъсна го и каза горчиво:
— Няма
— Знам. Абатът ми каза, дори поиска да му помогна да изясним някои неща.
— Щом е така, чопли, разравяй, наблюдавай с остро око в две посоки — към похотливостта и надменността…
— Похотливостта ли?
— Да, похотливостта. В този младеж, дето загина, имаше нещо… нещо… женствено, а следователно и дяволско. Имаше очи на девойка, която търси сношение с кошмар. Но споменах и надменността, надменността на ума, в този манастир, посветен на гордостта на словото, на илюзията за знанието…
— Ако знаеш нещо, помогни ми.
— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата… Но защо да говорим за такива тъжни работи и да сплашваме нашия млад приятел? — Той ме погледна с небесносините си очи, докосна бузата ми с дългите си бели пръсти, а аз — аха — да се отдръпна инстинктивно; но се сдържах и добре сторих, защото щях да го обидя, а намеренията му бяха чисти. — Я ми разкажи за себе си — обърна се той отново към Уилям. — Какво прави след това? Оттогава изминаха…
— Осемнайсет години. Върнах се в нашия край. Учих отново в Оксфорд. Изучавах природата.
— Природата е добра, защото е рожба на Господа — рече Убертино.
— А Бог трябва да е добър, щом е създал природата — усмихна се Уилям. — Учих, срещнах мнозина мъдри приятели. После се запознах с Марсилий, привлякоха ме неговите схващания за империята, за народа, за нов закон за царствата на земята и така попаднах в числото на тези наши събратя, които са съветници на императора. Но ти знаеш това, нали ти писах. Когато в Бобио ми казаха, че си тук, много се зарадвах. Мислехме, че с теб е свършено. Но сега, като си с нас, след няколко дни, когато ще пристигне и Микеле, можеш много да ни помогнеш. Сблъсъкът ще бъде труден.
— Едва ли ще мога да кажа много повече от това, което казах преди пет години в Авиньон. Кой ще дойде с Микеле?
— Някои от участниците в капитула в Перуджа — Арнолд от Аахен, Хю от Нюкасъл…
— Кой? — запита Убертино.
— Уго от Новокаструм, извинявай, служа си с родния език дори когато говоря латински. А също и Уилям Олнуик. А от францисканците от Авиньон ще можем да разчитаме на Джироламо, глупака от Кафа; може би ще дойдат и Беренгарио Талони и Бонаграций Бергамски.
— Да се уповаваме на Бога — рече Убертино. — Тия, дето спомена последни, ще гледат да не си навлекат омразата на папата. А измежду коравосърдечните кои ще подкрепят становищата на курията?
— Ако трябва да съдя по писмата, които получих, мисля, че ще дойдат Лоренцо Декоалконе…
— Лукав човек е той.
— Жан д’Ано…
— Той е много изкусен теолог, пази се от него.
— Ще внимавам. И накрая — Жан дьо Бон.
— Той ще спори с Беренгарио Талони.
— Да, убеден съм, че ще бъде забавно — рече моят учител, който беше във великолепно настроение. Убертино го погледна и се усмихна колебливо.
— Никога не мога да разбера кога вие, англичаните, говорите сериозно. Няма нищо забавно в този толкова сериозен въпрос. Става дума да се запази орденът, на който ти принадлежиш и който дълбоко в сърцето си все още смятам и за мой. Но аз ще увещавам Микеле да не отива в Авиньон. Йоан иска да го види, търси го, кани го прекалено настойчиво. Не вярвайте на този стар французин. Господи, в какви ръце попадна Твоята църква! — И се обърна към олтара. — Превърната в блудница, изнежена от разкоша, тя се е свила в похотливостта подобно на змия в топло гнездо. От голата непорочност на Витлеемската кошара, направена от дърво, както е било от дърво и дървото на живота на кръста, до вакханалиите от злато и
камък; ето на, и тук, нали видя портала, държат на пищните изображения! А и времето на Антихриста наближава. Уилям, страх ме е! — Той се огледа, втренчил широко отворените си очи в мрачните кораби така, сякаш Антихристът щеше да се появи всеки миг, та и аз — да си кажа право — очаквах да го зърна. — Наместниците му вече са тук, пратил ги е, както Христос бе пратил своите апостоли по света. Те тъпчат църквата, прелъстяват с измама, лицемерие и насилие. И ето че Бог ще трябва да прати своите служители Илия и Енох 47 , които е запазил живи в земния рай, та един ден да объркат Антихриста, и те ще дойдат да пророчестват, облечени в конопени дрехи, и ще проповядват покаянието с пример и слово…47
Енохи Илия — старозаветни личности от различни епохи; според Библията били взети живи с телата им на небето. При Второто пришествие щели да се явят заедно с Иисус Христос.
— Те вече са тук, Убертино — рече Уилям, като посочи францисканското си расо.
— Но те още не са победили; сега е времето, когато обзетият от ярост Антихрист ще заповяда да убият Енох и Илия и да унищожат телата им, така че всички да ги видят и да се боят да им подражават. Така, както искаха и мен да убият…
Изпаднал в ужас, аз си помислих, че Убертино е жертва на някаква божествена мания, и се побоях за неговия разум. Сега, след толкова време, като знам това, дето знам, тоест че няколко години по-късно той бе убит тайнствено в един град в Германия и не се разбра от кого, изпадам в още по-голям ужас, защото е повече от очевидно, че онази привечер Убертино бе изрекъл пророчество.
— Знаеш ли, абат Йоахим е казал истината. Стигнали сме до шестата ера от човешката история, когато ще се появят двамина Антихристи — мистичният Антихрист и самият Антихрист; това става сега, в шестата ера, след като Франциск се появи, за да изобрази на собствената си плът петте рани на разпнатия Христос. Бонифаций бе мистичният Антихрист, а абдикацията на Целестин не бе валидна; Бонифаций бе този звяр, който идва от морето, чиито седем глави означават хули срещу седемте гряха, а десетте рога — хули срещу десетте Божи заповеди; а кардиналите, които го заобикаляха, бяха скакалците, чието тяло е Аполион 48 . Ала числото на звяра, ако прочетеш името в гръцки букви, е Benedicti 49 — Той се втренчи в мен, за да види дали съм разбрал, и вдигна поучително показалеца си: — Бенедикт XI бе самият Антихрист, звярът, който излиза от земята! Бог позволи на това чудовище, изтъкано от пороци и нечестивост, да ръководи неговата църква, та добродетелта на неговия наследник да грейне от слава!
48
Аполион — губител; според книга Откровение това е името на „ангела на бездната“, цар на пълчище от чудовищни скакалци.
49
„Благословени!“
— Но, света отче — се осмелих да възразя, шепнейки, — на негово място дойде Йоан!
Убертино допря ръка до челото си, сякаш искаше да заличи досаждащ му сън. Дишаше тежко, беше уморен.
— Да, изчисленията се оказаха погрешни, ние все още чакаме ангелския папа… Но нали се появиха Франциск и Доминик. — Вдигна очи към небето и изрече, сякаш се молеше (но аз бях уверен, че той рецитираше откъс от голямата си книга за дървото на живота): „Quorum primus seraphico calculo purgatus et cherubinus extensus et pretegens lumine sapientiae et verbo predicationis fecundus super mundi tenebras clarius radiavit…“ 50 Да, ако обещанията са били наистина такива, ангелският папа трябва да се появи.
50
„Първият от тях, пречистен със серафимско оправдание и херувим с разперени крила, покривайки всичко със светлината на разума и излиятелен в словата на прославата, засия по-ярко над мрака на света…“