Името на розата

Малахий му посочи анотациите встрани на всяко заглавие Прочетох: iii, IV gradus, V in prima graecorum; ii, V gradus, VII in tertia anglorum 59 , и така нататък. Досетих се, че първото число означен мястото на ръкописа на рафта или градус, обозначен с второто число, а третото число обозначава шкафа; разбрах също, че другите пояснения уточняват стая или коридор в библиотеката, и се осмелих да поискам по-подробни пояснения за последните обозначения. Малахий ме изгледа строго.

59

„III, IV рафт, V първо гръцките; II, V рафт, VII на трето английските“.

— Може би не знаете или пък сте забравили, че единствен библиотекарят има достъп до библиотеката. Затова е достатъчно — така и трябва да бъде — само библиотекарят да умее да разчита тези знаци.

— Но как са подредени книгите в този списък? — попита Уилям. — Доколкото разбирам, не тематично. — Той не спомена за подреждане на авторите по азбучен ред, защото този начин започна да се прилага едва през последните години; тогава се използваше все още много рядко.

— Библиотеката е създадена в дълбока древност — поясни Малахий — и книгите са записани по реда на придобиването, на дарението, според времето, когато са попаднали сред нашите стени.

— Сигурно не е лесно да се намерят — забеляза Уилям.

— Достатъчно е библиотекарят да ги знае наизуст и да знае коя книга кога е постъпила. А що се отнася до останалите монаси, те могат да се доверяват на паметта му. — Каза го, сякаш говореше за друг човек, а не за себе си; разбрах, че той имаше предвид длъжността, която в момента заемаше и която преди него е била заемана от стотици други, отдавна измрели, които си бяха предавали знанията един другиму.

— Ясно — рече Уилям. — Значи, ако ми е нужно нещо, без да знам точно какво, за Соломоновия петоъгълник, вие можете да ми посочите, че ръкописът, чието заглавие току-що прочетох, съществува и че можете да го намерите на горния етаж.

— Ако наистина трябва да научите нещо за Соломоновия петоъгълник — рече Малахий. — Но преди да ви дам тази книга, бих предпочел да се посъветвам с абата.

— Разбрах — рече Уилям, — че съвсем неотдавна е загинал един от най-способните ви миниатюристи. Абатът ми говори много за неговото умение. Бих ли могъл да видя ръкописите, които той разкрасяваше?

— Аделмо от Отранто — рече Малахий, поглеждайки с недоверие Уилям — се занимаваше само с полетата на ръкописите, тъй като беше много млад. Имаше богато въображение, от вече известни неща умееше да измисля неизвестни, смайващи рисунки, като например да свърже човешко тяло с конски врат. Неговите ръкописи са хей там. Никой още не се е докоснал до писалището му.

Приближихме се до работното място на Аделмо; там се намираха все още листовете от един богато изрисуван псалтир. Бяха листове от най-фин пергамент, последният стоеше все още прикрепен към писалището. Той бе вече изтъркан с пемза и омекотен с гипс, после бе добре изгладен, а подир това с едва забележими точици, избодени по краищата с тънка игла, бяха отбелязани всички линии, които трябваше да следва ръката на художника. Първата половина беше вече изписана и монахът бе започнал да нахвърля по полетата различни фигури. Но другите листове бяха довършени и като ги огледахме, и аз, и Уилям не можахме да се сдържим и възкликнахме от възхищение. Това беше псалтир, по чиито полета се очертаваше свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са ни привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг — дълбоко свързан с него посредством чудесни загадъчни алюзии — лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва. Малки глави, изрисувани като птичи крак, зверове с човешки ръце на гърба си, глави с буйни коси, от които стърчаха крака, шарени като зебри змейове, четириноги със змийски шии, увиващи се в безброй преплетени възли, маймуни с еленови рога, птицеобразни сирени с ципести криле на гърба, безръки люде, от чийто гръб се подаваха други човешки тела, образуващи нещо като гърбица, фигури с назъбена уста на корема, люде с конски глави и коне с човешки крака, риби с птичи криле и птици с риби опашки, двуглави еднотели или едноглави двутели чудовища, крави с петльови опашки и пеперудени криле, жени с люспести глави като гръб на риба, двуглави химери, сплетени с водни кончета с муцуни на гущери, кентаври, змейове, слонове мартихори, грифони, чиито опашки се превръщаха в стрелци с лъкове в бойни доспехи, дяволски твари с безкрайни шии, поредици от човекообразни животни и зооморфни джуджета се свързваха, понякога на същата страница, за да изобразят сцени от селския живот, където бяха представени толкова живо, та човек можеше да си помисли, че всички тия фигури са надъхани с живот, че са представени всички полски работи — орачи, плодоберачи, жътвари, предачки, сеячи, наред с лисици в рисове, въоръжени с балисти, които се катереха по ограден с кули град, отбраняван от маймуни. Тук някаква начална буква се извиваше като „L“ и от долната й част се раждаше дракон, там от някое главно „V“, с което започваше думата „verba“ 60 , се изнизваше змия, усукана на безброй спирали, а от нея излизаха други змии, подобни на филизи и корени.

60

„Слова“.

До псалтира лежеше прекрасен молитвеник, явно довършен скоро, с такива малки размери, че човек можеше да го обхване в дланта си. Писмото беше съвсем ситно, а миниатюрите по полетата се забелязваха едва-едва от пръв поглед, та човек трябваше да ги гледа отблизо, за да ги види в цялото им изящество (и да се запита с какъв ли чудодеен прибор художникът ги бе изписвал, за да получи такова живо изображение на това малко пространство). Всички полета на ръкописа бяха осеяни с дребни фигурки, които бяха естествено продължение на крайните извивки на прекрасно изписаните букви: морски сирени, бягащи елени, химери, безръки човешки торсове, които се подаваха като червеи от самите стихчета. На едно място като продължение на трите „Свят, свят, свят“, повтарящи се на три отделни реда, се виждаха три животински фигури с човешки глави; две от тях се извиваха — едната надолу, другата нагоре, — за да се съединят в целувка, която без колебание бих нарекъл безсрамна, ако не бях убеден, че това изображение, поставено на това място, сигурно е оправдано от някакъв дълбок, макар и смътен духовен смисъл.

Прелиствах страниците ту с възхищение, ту ми идеше да се разсмея, защото тия фигури будеха смях, ако и да коментираха такива свети страници. Брат Уилям ги разглеждаше с усмивка и рече:

— Babewyn, така ги наричат на моите острови.

— Бабуени, както ги наричат в Галия — рече Малахий. — Защото Аделмо е изучил изкуството си във вашата страна, въпреки че след това е учил и във Франция. Бабуини, или африкански маймуни. Образи от един обърнат наопаки свят, където къщите се крепят на върха на шпил, а земята виси над небето.

Аз си припомних няколко стиха, които бях чул на езика на моя край, и не можах да се сдържа да не ги кажа:

Aller Wunder si geswigen, das herde himel hat uberstigen, das sult ir vur ein Wunder Wigen.

А Малахий продължи, цитирайки същия текст:

Erd ob un himel unter das sult ir han besunder Vur alier Wunder ein Wunder. 61

— Браво, Адсон — продължи библиотекарят. — Тези образи наистина ни говорят за оня край, където можеш да отидеш, яхнал синя гъска, където соколи ловят риба в поток, мечки преследват ястреби в небето, раци летят с гълъбите и където има трима исполини, хванати в капан, хапани от петел.

61

„Не бива да се говори за никакви чудеса,/ че земята се е извисила над небето —/ и това трябва да приемем за чудо…/ Земята горе — небето долу/ единствено това трябва да смятаме/ за чудо на чудесата.“

Устните му просветнаха в смътна усмивка. Тогава другите монаси, които слушаха смирено разговора ни, се разсмяха от сърце, сякаш чакаха съгласието на библиотекаря. А той се навъси, докато те продължаваха да се смеят, хвалеха умението на Аделмо и си сочеха един другиму най-невероятните фигури. И докато всички се смееха, зад нас прокънтя тържествен строг глас:

— Не изричай празни или предизвикващи смях слова!

Обърнахме се. Гласът принадлежеше на прегърбен от тежестта на годините монах, побелял като сняг — нямам предвид само косата, но и лицето, и зениците му. Беше сляп. Гласът му звучеше все още величествено, тялото му беше яко, макар и огънато от тежестта на годините. Беше се втренчил в нас, сякаш ни виждаше; и по-късно ми направи впечатление, че той се движеше и говореше така, сякаш все още можеше да вижда. Но гласът му беше като глас на човек, притежаващ единствено дарбата да пророкува.

— Уважаваният мъж и по възраст, и по знание, когото виждате пред себе си — рече Малахий на Уилям, посочвайки му новодошлия, — е Хорхе от Бургос. Той е най-стар от всички, живеещи в манастира, с изключение на Алинардо от Гротаферата; това е човекът, на когото мнозина от монасите доверяват бремето на греховете си под тайната на изповедта. — После добави, обръщайки се към стареца: — А този, който стои пред вас, е монахът Уилям от Баскервил, наш гост.

— Надявам се, че това, което казах, не ви е разгневило — рече рязко старецът. — Чух хора, които се смееха на неща, заслужаващи насмешка, и им припомних един от принципите на нашето правило. Както казва псалмопевецът, щом монахът трябва да се въздържа от благочестиви разговори поради дадения обет да мълчи, с още по-голямо основание трябва да избягва неблагочестивите разговори. А както има неблагочестиви разговори, има и неблагочестиви образи. Именно те изопачават формата на сътворението и показват света обърнат наопаки, а не такъв, какъвто трябва да е, какъвто винаги е бил и ще бъде винаги през вековете, докато изтлее времето. Ала вие идвате от друг орден, където, чувал съм, гледат благосклонно и на най-неуместната проява на веселие. — Той намекваше за приказките сред бенедиктинците за своенравието на свети Франциск Асизки, а може би и за своенравията, приписвани на просещите монаси и на спиритуалите — най-свежите и всяващи смут кълнове на францисканския орден. Но брат Уилям се престори, че не е разбрал намека.

— Изображенията по полетата често будят усмивка, но с възпитателна цел — отвърна той. — Както при проповедите, за да поразим въображението на простолюдието, се налага да вмъкваме примери, при това често остроумни, така и целта, която преследват тези образи, трябва да оправдава приумиците. Нали за всяка добродетел, за всяко прегрешение има примери, извлечени от бестиариите, и животните олицетворяват човеците.

— Разбира се — рече подигравателно старецът, без да се усмихне.