Името на розата

— Всеки образ може да подтиква към добродетелен живот, стига съвършеното творение, обърнато с главата надолу, да стане за присмех. Така словото Божие се проявява чрез магарето, което дрънка на лира, чрез совата, която оре с щит, чрез воловете, които се впрягат сами в ралото, чрез реките, връщащи се срещу течението, чрез горящото море, чрез вълка, който става отшелник! Ловете зайци с волове, учете граматика от кукумявките, нека кучетата хапят бълхите, кьоравите да гледат немите, а немите да искат хляб, мравката да ражда теле, нека летят печените пилета, нека по покривите растат питки, папагалите да преподават риторика, кокошките да оплождат петлите, впрягайте колата пред воловете, сложете кучето да спи в постелята и нека всички тръгнат с главата надолу! Какво целят всички тия приумици? Един друг свят, обратен на света, предопределен от Бога, под претекст, че проповядват Божите напътствия!

— Но Ареопагитът 62 учи — възрази смирено Уилям, — че Бог може да бъде споменаван само чрез най-уродливите неща. А Хуго от Сен Виктор 63 ни напомняше, че колкото сходството става по-несходно, толкова повече истината ни бива разкрита под булото на ужасни и неприлични образи, толкова по-малко въображението намира покой в плътските наслади и е принудено да долавя тайните, които се крият под непристойността на образите.

62

Ареопагитът — Дионисий Ареопагит (I в.), член на Ареопага в Атина, ученик на апостол Павел. Приписваните нему съчинения, използвани широко през Средновековието, са писани всъщност от друг автор, живял през V в.

63

Хуго от Сен Виктор(XI-XII в.) — католически философ, богослов, преподавател в училището на манастира „Сен Виктор“ в Париж, оставил множество трудове във всички области на тогавашното знание.

— Този довод ми е познат! Признавам със срам, че това бе основният довод на нашия орден, когато клюнийските абати се бореха срещу цистерцианите. Но свети Бернар 64 беше прав: постепенно човекът, който изобразява чудовища и природни чудесии, за да разкрива Божите работи чрез образи и загадки, започва да харесва същността на чудовищните изображения, които създава, и се забавлява с тях и чрез тях и започва да вижда само чрез тях. Достатъчно е вие, дето сте още зрящи, да погледнете капителите във вашия манастирски двор. — И посочи с ръка към прозореца, към църквата. — Какво означават тези смешни чудовищни образи, тези уродливи форми, тези изпълнени с плът уроди? Тези гадни маймуни? Всички тия лъвове, кентаври, тия получовешки същества с уста на корема, еднокраки, с уши като платна? Тия петнисти тигри, тия биещи се воини, тия надуващи роговете ловци и тия едноглави многотели и многоглави еднотели? Четирикраки със змийска опашка, риби с глави на четириноги, тук някакъв звяр, който отпред прилича на кон, а отзад — на пръч, там кон с рога и така нататък; за монасите стана по-приятно да разчитат мрамора вместо ръкописите и да се възхищават от сътвореното от човека, вместо да размишляват за Божия закон. Засрамете се заради похотливостта на вашите погледи и заради вашите усмивки!

64

Свети Бернар(1090–1153) — френски благородник, станал монах и основал манастир в Клерво, оттук известен като Бернар Клервоски. Оставил е множество богословски трудове. Проповядвал в полза на II кръстоносен поход.

Старецът млъкна, като се задъхваше. Аз се възхитих от свежата му памет, която — въпреки че може би бе отдавна ослепял съживяваше у него образите, за чиято непристойност ни говореше. Рекох си, че щом все още бе в състояние да ги описва толкова страстно, навремето, когато ги е разглеждал, сигурно са го тласкали в голямо изкушение. Често ми се е случвало да откривам най-изкушаващи описания за греховността именно в страниците, писани от люде с неподкупни добродетели, осъждащи нейния р и последици. А това показва, че тия люде са подтиквани от такъв плам да удостоверят истината, че от любов към Бога не се разколебават да опишат злото с всички изкушения, с които то се прикрива, та хората да знаят по-добре с какви средства ги примамва нечестивият. И наистина словата на Хорхе събудиха у мен голямо желание да видя тигрите и маймуните във вътрешния двор, които все още не бях разгледал. Но Хорхе прекъсна моите мисли, защото продължи да говори, но сега по-спокойно.

— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.

Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.

— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…

— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.

— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.

— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.

Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.

Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.

— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…

Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно:

— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.

Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.

— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.

Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“ 65 , в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.

— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.

— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!

65

„Книга за антихриста“.