Изкушена

— Да, добре, разбрахме — прекъснах я аз, преди да каже „умрат“ на висок глас пред хлапета, които наистина може да умрат. Боже, какви лоши обноски към болните.

— Не сме дошли заради медицинските си умения — обясни Деймиън. — Тук сме, защото нашият кръг е силен и с него можем да утешим ранените.

— Тук няма други освен ранени новаци заяви Сапфир, сякаш това беше причина и ние да не сме там.

— Никой от другите новаци няма връзка с природните стихии — рекох аз.

— Ние наистина направихме всичко възможно — хладно повтори Маргарета. — Без Висша жрица…

Този път я прекъсна Старк.

— Имаме Висша жрица. Дръпнете се и позволете на нея и нейния кръг да помогнат на хлапетата.

— Да, дръпнете се — заповяда Афродита и се изправи пред лицето на вампирката.

Двете вампирки започнаха да отстъпват назад, въпреки че усещах ледените им неодобрителни погледи.

— Какъв им е проблемът, по дяволите? — тихо попита Афродита, когато влязохме в коридора.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Дори не ги познавам.

— Аз ги познавам — обади се Деймиън. — Бях доброволец в лечебницата през третата си година тук. Те винаги са били социопатични. Мисля, че това е заради работата им с умиращи новаци.

Социопатични? — учуди се Шоуни.

— Би ли го превела, Стиви Рей? — попита Ерин.

— Социопатичен означава начумерен и неприветлив. Трябва да четете повече.

— И аз щях да кажа същото — отбеляза Старк.

Деймиън въздъхна.

Не беше за вярване, но трябваше да сподавя усмивката си. Обстоятелствата не бяха приятни, но моите приятели се държаха както обикновено и правеха всичко да изглежда малко по-добре.

— Съсредоточете се, интелектуални изроди. Дошли сме да помогнем на новаците. Социопатка едно и Сиоциопатка две не са важни — заяви Афродита.

Напомня ми на Доктор Зюс. Харесва ми — рече Старк и ме погледна с готината си усмивка, която говореше: „Винаги съм обичал да чета.“

Афродита се намръщи.

— Казах да се съсредоточите, а не да флиртувате.

— Стиви Рей? — извика едно момче от едното походно легло в коридора и ни прекъсна.

— Дрю Партейн? — Стиви Рей забърза към него. — Дрю, как си? Какво се случи? Ръката ти ли е счупена?

Ръката му беше гипсирана, а едното му око беше насинено и подпухнало. Устната му беше разцепена, но хлапето все пак успя да се усмихне на Стиви Рей.

— Много се радвам, че вече не си мъртва.

— Аз също ухили се тя. И мога да ти кажа, че не ти препоръчвам умирането и съживяването, затова гледай да си почиваш и да оздравееш. Погледът й отново се насочи към раните му и усмивката й помръкна, но Стиви Рей побърза да добави: — Ще се оправиш. Не се тревожи.

Не пострадах сериозно. Ръката ми не е счупена, а само я навехнах, докато се биех с гарвана-демон.

Дрю се опита да спаси Анастасия — чу се гласът на момиче от едната болнична стая. Вратата беше отворена и видях новачка, която се беше подпряла на алуминиевото нощно шкафче. Рамото й беше превързано с дебел бинт. На врата й имаше страшна порезна рана, която се скриваше под нощницата. — И за малко да успее. Дрю почти я беше спасил.

„Почти“ не се оказа достатъчно — напрегнато каза той.

— „Почти“ е повече, отколкото направиха останалите хлапета — възрази момичето. Ти поне се опита.

— Какво се случи, Дейно? — попита Афродита, мина покрай мен и влезе в стаята при момичето.

Изведнъж се сетих коя е тя. Дейно и двете й приятелки Енио и Пемфредо (с прякори Ужасна, Войнствена и Оса) бяха част от вътрешното обкръжение на кучките на Афродита, преди аз да дойда в Дома на нощта и както Афродита се бе изразила, животът им да се взриви отвътре. Подготвих се Дейно да се заяде с Афродита, тъй като никоя от „приятелките“ й не й остана приятелка, след като тя изпадна в немилост пред Неферет, а аз я замених като водач на „Дъщерите на мрака“. За щастие момичето съвсем не отговори с омраза, макар че гласът й прозвуча отчаяно и повече от ядосано.

— Нищо не се случи, докато ти не се изправи срещу проклетите птици. И тогава гарваните-демони ни атакуваха. Ние… Тя посочи със здравата си ръка хлапетата в лечебницата — … също се изправихме срещу тях. Дракона и Анастасия също.

— Те нападнаха професор Анастасия, докато Дракона се биеше с група от тях на алеята и не можеше да й помогне. Той дори не видя какво става — обясни Дрю. — Аз сграбчих единия и го дръпнах от нея, но зад мен се появи друг.

Аз го хванах продължи Дейно и посочи към другата стая. — Иън Боузър се опита да помогне, когато съществото се залови с мен. Гарванът-демон прекърши крака му като вейка.

— Иън Боузър? попитах аз и надникнах през отворената врата на стаята, която Дейно посочи.

— Да, аз съм — отговори мършавото, но симпатично момче, чийто крак беше повдигнат и гипсиран. Изглеждаше твърде бледо дори на фона на белите чаршафи.

— Сигурно те боли. — Помнех го от часовете по театрално изкуство. Той беше влюбен до уши в преподавателката ни професор Нолън… преди да я убият преди месец и нещо.

— Е, чувствал съм се и по-добре — опита да се усмихне Иън.

— Всички сме се чувствали по-добре — обади се момиче от едно от походните легла в коридора.

Хана Ханиигър! Не те видях — възкликна Деймиън, мина покрай мен и се приближи до нея.

Хана беше завита с голямо бяло одеяло, където се губеше, защото беше най-бялото хлапе, което бях виждала. Беше блондинка с толкова бяла кожа, че никога не хващаше слънчев загар и винаги изглеждаше с румени страни и или смутена, или изненадана. Познавах я само чрез Дейми-ън. Бях го чувала да й говори за цветя. Момичето очевидно беше гениално по всичко, което цъфтеше. Спомних си това за нея, както и това, че всички я наричаха на първото и последното й име, нещо като Шанънкомптън, само че не сливаха двете.

— Какво се е случило с теб, милинка? — Деймиън приклекна до нея и хвана ръката й. Малката й руса глава беше увита с марля, която имаше петно кръв на челото.

— Когато нападнаха професор Анастасия, аз се разкрещях на гарваните-демони — отговори тя.

Тя има сериозно пронизителен глас обади се от последната болнична стая хлапе, което дори не виждах.

— Гарваните-демони очевидно не харесват пронизителни-те гласове — отбеляза Хана Ханиигър. — Единият ме удари.

— Чакай малко. — Ерин тръгна по коридора към стаята с хлапето, което не виждах. — Ти ли си, Ти Джей?

— Ерин!

Боже! изписка Ерин и се втурна в стаята.

— Коул? — извика Шоуни и хукна след нея. — Къде е Коул?

— Той не се изправи да се бори с тях — отговори Ти Джей с напрегнат глас, който накара Шоуни да спре на прага, сякаш я зашлеви в лицето.

— Не се бори? Но… — Гласът на Шоуни заглъхна. Изражението й беше крайно озадачено.

— По дяволите! Какво е станало с ръцете ти! — възкликна Ерин от стаята на Ти Джей.

— Ръцете му? — повторих аз.

— Ти Джей е боксьор. Той дори се класира на последните Летни игри срещу вампирите — обясни Дру. — Опита се да повали Репхайм. Не стана така, както очакваше, и птицата раздра жестоко ръцете му.