Изкушена

Погледнах часовника. Минаваше полунощ. Училището трябваше да продължи да съществува. Навсякъде трябваше да има новаци, вампири и преподаватели. Искаше ми се да върна времето назад и изминалите два месеца да изчезнат, и единствените ми тревоги да бъдат, че Афродита е гадна кучка, а Ерик е недосегаем готин сладур.

Изпитах желание да върна времето назад, когато не знаех нищо за Калона и Ая, смъртта и разрухата. Да имам нормален живот. Желаех го толкова силно, че ми прилоша.

Бавно влязох в столовата, която беше абсолютно празна и по-тъмна от коридора. Не ухаеше на вкусни ястия и нямаше групи хлапета, които да клюкарстват за други хлапета, нито преподаватели, които неодобрително да поглеждат ученици, тайно отмъкващи чипс.

Запрепъвах се към сепарето с пейка за пикник, където обикновено сядах е приятелите си, прегънах колене и се отпуснах на лакираното дърво. Защо Старк ми каза да дойда тук? Дали щеше да се опита да ми сготви нещо? Представих си го с престилка на кръста и ми стана смешно. И после осъзнах защо ме беше накарал да дойда тук. Единият хладилник в огромната училищна кухня беше пълен с пликчета с кръв. В момента той вероятно вземаше пликчета кръв и щеше да ми ги донесе, за да ги изпия като гъст червен сок.

Знам, че е отвратително, но устата ми се напълни със слюнка.

Старк беше прав. Трябваше да се заредя с енергия и пликче кръв (или две) щеше да бъде добър начин да го направя,

— Зи! Ето къде си била! Старк каза, че си тук.

Примигах от изненада, обърнах се и видях, че в столовата влиза Хийт… сам.

Изведнъж разбрах, че съм била права само донякъде. Старк наистина беше отишъл да ми намери кръв, но вместо да дойде от кухненските хладилници от неръждаема стомана, кръвта идваше от симпатичния футболист Хийт.

По дяволите.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА Репхайм

Събуждането беше трудно. Дори в мъглявото владение, каквото представляваше границата между съзнанието и безсъзнанието и преди да почувства напълно болката, разкъсваща осакатеното му тяло, Репхайм долови мириса й.

Отначало си помисли, че отново е в градинската барака и кошмарът току-що е започнал… след като тя дойде не да го убие, а да му донесе вода и да превърже раните му. И тогава осъзна, че е твърде топло, за да бъде в бараката. Той се премести леко и болката, която премина през тялото му, го разсъни и будното съзнание донесе спомена.

Репхайм беше под земята, в тунелите, където тя го изпрати, и това му беше неприятно.

Не изпитваше омраза, граничеща е параноя като баща си. Репхайм не обичаше да се чувства затворен под земята. Над него нямаше небе… нито свят от зелени растения под него. Той не можеше да се рее под земята. Не можеше…

Мислите на гарвана-демон внезапно бяха прекъснати.

Не. Репхайм не можеше да мисли за трайно увреденото си крило и какво означава това за остатъка от живота му. Все още не можеше да мисли за това. Не и докато тялото му беше немощно.

Вместо това той мислеше за нея.

Беше по-лесно, тъй като беше обвит в мириса й.

Репхайм отново се премести, като този път внимаваше повече с осакатеното си крило. Със здравата си ръка той дръпна одеялото върху себе си и се сгуши в топлото легло. Нейното легло. Дори под земята имаше странно и нелогично чувство на сигурност, което идваше до него от нещо, което тя нарече нейно. Репхайм не разбираше защо тя оказва такова особено въздействие върху него. Само знаеше, че бе изпълнил указанията й, като се препъваше от агония и изтощение, докато осъзна, че всъщност следва мириса на Червената, който го водеше през виещите се, очевидно изоставени тунели. Той се отби в кухнята и насила яде и пи. Новаците бяха оставили хладилници, пълни с храна. Хладилникът беше едно от множеството чудеса на съвременната епоха, които Репхайм бе видял през дългите години, докато беше само дух. Беше му се сторило, че измина цяла вечност, докато наблюдаваше, чакаше… и мечтаеше за деня, когато отново ще докосва, ще усеща вкус и ще заживее истински.

Той реши, че хладилниците му харесват, но не беше сигурен дали модерният свят му се нрави. За краткото време, откакто тялото му беше върнато, Репхайм установи, че по-вечето съвременни човеци не уважават силата на древните същества. Гарванът-демон не броеше вампирите в редиците на древните същества. Те не бяха нищо повече от привлекателни играчки, забавление и отвличане на вниманието. Каквото и да говореше баща му, те не бяха достойни да управляват заедно с него.

Затова ли Червената го остави да живее? Защото тя беше немощна, неспособна… и съвременна, за да предприеме необходимите стъпки и да го убие.

И после Репхайм си спомни силата, която Стиви Рей бе показала, и то не само физическата й сила, която беше внушителна. Тя управляваше и природната стихия земя, която се разтвори, за да й се подчини. Това не беше признак на безсилие.

Дори баща му беше говорил за силата и способностите на Червената. Неферет също го предупреди, че водачката на червените не трябва да бъде подценявана.

Репхайм обаче беше привлечен от мириса й към нейното легло, където си беше свил гнездо.

Той извика възмутено, измъкна се от удобните топли завивки, възглавници и дебелия дюшек и олюлявайки се, стана. Подпря се на масата и се помъчи да стои изправен и да не позволява на безмилостния мрак на мястото да го повлече надолу.

Репхайм щеше да намери обратния път до кухнята и отново да яде и пие. Щеше да запали всеки фенер, който открие. Той щеше да положи всички усилия на волята си да оздравее и после да напусне това подобно на гробница място и да се върне над земята да търси баща си… да намери мястото си на този свят.

Отметна одеялото, което служеше за врата на стаята на Стиви Рей, и закуца в тунела. Вече съм по-добре… по-силен… не ми е нужен бастун, за да вървя — помисли си Репхайм.

Мракът беше почти непрогледен. Навсякъде имаше фенери, въпреки че много от тях бяха угаснали. Репхайм ускори крачка. След като се нахранеше, щеше да напълни с газ фенерите и да ги запали. Той щеше дори да изпие пликчетата с кръв, които намери в единия хладилник, въпреки че кръвта не го привличаше особено много. Но тялото му се нуждаеше от течности, за да оздравее, така както на фенерите им трябва гориво, за да светят.

Борейки се с агонията, която му причиняваше всяко движение, Репхайм мина по завоя в тунела и най-после влезе в кухнята. Отвори първия хладилник и посегна да извади пликче с нарязана шунка, когато усети хладното острие на нож в гърба си.

— Направиш ли едно движение, което не ми харесва, пти-цечовеко, и ще прережа гръбначния ти мозък. Това ще те убие, нали?

Репхайм застана абсолютно неподвижно.

— Да, ще ме убие.

— И без това ми се вижда полумъртъв — обади се друг женски глас.

— Да, крилото му е прецакано. Струва ми се, че не може да ни направи нищо — отвърна мъжки глас.

Ножът не се отмести от гърба му,

— Другите ни подценяват и затова дойдохме тук. Ето защо ние няма да подценяваме никого. Разбра ли? — каза момичето, което държеше ножа.