Изкушена

— Защо ще иска да ви спаси?

Въпросът му прекъсна смеха й, сякаш й зашлевиха шамар.

— Какво? Мислиш, че ние не заслужаваме спасяване? — Бързо като завистлива мисъл, тя се приближи до леглото и сграбчи китката на здравата му ръка. — Разбирам какво мислиш.

Никол се втренчи в него. Ръката му излъчваше топлината на психичното й насилие и докато топлината се разпространяваше из тялото и душата му, Репхайм се съсредоточи върху едно — гнева си.

Тя пусна китката му и отстъпи крачка назад.

— Брей — смутено се изсмя Никол. — Вбесен си. Защо?

— Защото съм ранен и изоставен да се разправям с деца и дребнавите им игрички! — изсъска той.

Тя отново навлезе в личното му пространство и изръмжа:

— Това не е дребнаво! Ще се отървем от Стиви Рей и ще направим каквото обещахме на Неферет. Е, ще бъдеш ли така добър да ни помогнеш да я заловим, или да те оставим вън от играта и да пристъпим към резервния план?

Репхайм не се поколеба.

— Какво искате да направя?

Усмивката й му напомни на гущер.

— Ще ти покажем стъпалата, които водят нагоре към кулата… и отсрещната страна на покрива, далеч от тъпото дърво. Няма да рискуваме тя да намери начин да го придърпа към себе си, да се предпази и да оживее. Ти ще отидеш в другата кула и ще чакаш. Свий се така, сякаш сме те довлекли дотам, след като сме те пребили от бой и кръвта ти изтича. Точно това ще й кажа, че сме направили, но ще се погрижа да разбере, че още си жив.

— И Стиви Рей ще се качи да ме спаси? — с абсолютно

безизразен глас попита Репхайм.

— Отново. Да. Разчитаме на това. Щом тя се качи в кулата при теб, ти само лежи неподвижно. Ние ще спуснем отгоре клетката и веригите. Слънцето ще изгрее и Стиви Рей ще изгори. И след това ще те измъкнем. Виждаш ли? Не е трудно.

— Планът ти ще успее — заяви той.

— Да. Ако обаче в последната минута решиш, че в края на краищата не си с нас, Къртис или Стар ще застрелят пернатия ти задник и пак ще те хвърлим в кулата. Това също ще ни свърши работа, защото ти си и план А, и план Б. Просто в единия си малко по-мъртъв.

— Както вече споменах, баща ми заповяда да му доведа Червената.

Да, но не го виждам наоколо.

— Не знам защо играеш тази игра с мен. Ти знаеш, че баща ми не ме е изоставил. Той ще се върне за любимия си син и щом дойде, аз ще му дам Червената.

— И нямаш нищо против, че тя ще бъде овъглена?

Състоянието на тялото и не ме интересува, стига да го имам.

Добре, ще го имаш. Не искам да я ям, затова тялото й не ми трябва. — Никол наклони глава на една страна и го погледна изпитателно. — Надникнах в птичия ти мозък и знам, че си вбесен, но също и че изпитваш вина. Защо?

— Трябва да съм до баща си. Всичко друго е неприемливо.

Лаещият й смях беше отблъскващ.

— Ти си син на баща си, нали? — Тя отметна одеялото на вратата и докато излизаше, подвикна: — Наспи се. Имаш няколко часа, преди Стиви Рей да дойде. И ако се нуждаеш от нещо, Къртис е тук навън с големия си пистолет. Той ще ти донесе, каквото ти потрябва. Стой в стаята, докато те повикам. Ясно ли е⁹

— Да.

Червената новачка излезе и Репхайм отново се сви на леглото на Стиви Рей. Преди отново да заспи здравословен сън, единствената му мисъл беше, че Червената трябваше да го остави да умре под онова дърво.

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Зоуи

Събудих се едва когато кацнахме на летището във Венеция. Кълна се, че спах през целия път и сънувах само, че аз и гигантският бобър от странните реклами за приспивателни играем „Скрабъл“ (нещо, което не играя). Аз спечелих милиони чифтове маркови обувки от него (а той всъщност нямаше крака). Сънят беше чудат, но безобиден и аз спах като дете в лятна ваканция.

Повечето ми приятели бършеха сълзите от очите си и духаха носовете си.

— Какво им става на всичките? — попитах аз Старк, дока-то самолетът рулираше по пистата. По някое време на полета той се беше преместил и седнал на седалката от другата страна на пътеката.

Старк посочи с брадичка останалите зад нас, включително Хийт, чийто поглед беше замъглен.

Гледаха филма „Милк“ от 2008 и се разреваха като бебета.

— Хей, филмът е хубав. И е супер тъжен.

— Да, гледах го, когато излезе по екраните, но исках да запазя мъжко спокойствие, затова реших да се преместя и да чета. — Той ми показа книгата си — „Моят сезон на загуби от Пат Конрой.

— Ти наистина обичаш да четеш.

— Да.

Сезон на загуби? Как му е хрумнало да напише такова нещо?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Авторът е написал книгата, за да покаже, че страданието може да бъде източник и на сила.

— Хм — тъпо изсумтях аз.

— Той е любимият ми писател.

— Трябва да прочета нещо от него.

— Конрой не пише модни книжленца.

— Това е ужасен стереотип! — започнах аз и се приготвих да се впусна в лекция за женомразците (дума, която бях научила от Деймиън, докато четяхме „Алената буква“ в часовете по литература) и идеята им, че мъжките книги са за момчета, а лековатите, безсмислени и пълни с красиви истории книги са за момичета, когато самолетът леко се разтресе и след известно време спря.

Всички се втренчихме един в друг, без да сме сигурни какво да направим, но след малко вратата на пилотската кабина се отвори и помощник-пилотът вампирка излезе и се усмихна.

— Добре дошли във Венеция. Знам, че най-малко един от вас има специални потребности, затова влязохме направо в нашия частен хангар.

Чух, че Близначките се изкикотиха, защото Старк беше „специалната потребност“, но ние не им обърнахме внимание.

— Ерсея ще ви посрещне тук и ще ви придружи до остров Сан Клементе. Вземете чантите си. Бъдете благословени. — Тя се приближи до вратата, натисна няколко лостчета и я отвори. — Може да слезете от самолета.

— Нека сляза първа — предложих аз на Старк, който вече беше станал, прибрал книгата си и метнал раницата си на рамо. — Искам да проверя дали слънцето грее и няма да те изпече.

Той отвори уста да спори е мен, но Дарий бързо мина покрай нас.

— Вие стойте тук. Аз ще ви кажа дали е безопасно.

— Той е истински воин — подхвърли Афродита, която тръгна пред всички и те трябваше да се влачат зад багажа й „Бетси Джонсън“. Харесва ми, когато Дарий се изпълни с тестостерон, но ми се иска да не забравя да носи и чантата ми.