Изневяра

— Как си?

Гласът на Джем прозвуча както винаги, топъл и мил:

— Добре съм, ти как си? Домъчня ми за тебе.

Айдан искаше да изглежда спокойна, да не показва обидата и раздразнението си — знаеше, че нападне ли го с думи, това само ще го отегчи, но не успя да се сдържи. Все пак гласът и прозвуча равен:

— Ако когато ти е мъчно, си такъв, не мога да си представя какво правиш, когато не ти е мъчно. Сигурно даваш обява във вестниците „Мъртъв съм, не ме търсете“… Какво става, къде се дяна, да не би изведнъж да се сети, че си член на управителен съвет?

— По-лошо, скъпа, те се сетиха, че съм член на управата.

— Без друго си супер богат, какво ще ги правиш толкова пари?

— Абсолютно права си. И аз казвам на татко: „Защо се съсипваме да печелим пари, които знаем, че не можем да изхарчим?“, но явно той не е на същото мнение… Който е тръгнал напред, не може да се върне назад, нали така се казва…

— Е, успяхте ли да станете още малко по-богати?

— Май успяхме, скъпа… Когато за последно видях баща ми, той се усмихваше, а това означава, че сме станали още малко по-богати! Май повече от сина си, обича парите… Не мислиш ли, че и това е добра тема за размисъл? Момчето, което е нещастно, защото баща му обича парите повече, отколкото обича него.

Айдан не можеше да издържа повече на този разговор. Тя страдаше, а Джем преливаше от настроение и не спираше да се шегува.

— Халюк заминава утре за Анкара.

— Чудесно! Ще можем ли да направим онова, което не успяхме миналия път?

С присъщото си великодушие Джем я избави от неловкото положение. „Ще можем ли да го направим този път?“ Обръщайки изречението по този начин, получи се така, че уж предложението излиза от него.

Думите му й подействаха успокоително. На душата й олекна. И не защото Джем, жонглирайки с думите, я избави от неловкото положение да бъде предлагащата страна — не, в този момент не мислеше за това. Само беше радостна, че ще се срещнат отново.

— Ако наистина желаеш, ще го направим.

— Разбира се, че искам… В колко да дойда?

— В два удобно ли ти е?

— Да…

— Надявам се утре да не ти излезе някакъв забравен ангажимент — събрание или нещо подобно… Провери добре в бележника си, защото ще си освободя ден специално за тебе…

— Не, няма… Реших утре да не печеля пари…

— Добре… Тогава — до утре…

Затвори телефона. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Осъзна, че последните две изречения произнесе доста хладно. Ако някой се опиташе да анализира връзката им само според тях, щеше да реши, че са казани от жена, безкрайно безразлична и отегчена от този мъж, която дори се двоуми дали да се срещне с него.

Страдаше по Джем, мъчно й беше, копнееше да го види, но в момента, в който чу гласа му, в нея се надигна желанието за мъст — да му подири сметка, да го принуди да страда като нея и да го накара да го признае на глас. Не можеше да озапти това си желание. Всеки път се заричаше, че няма да прави така, но когато чуеше гласа му, все едно се превръщаше в друг човек — губеше контрол над себе си, забравяше предишните си решения или не успяваше да им се подчини.

На следващата сутрин времето течеше неимоверно бавно. Като че вълнението и възбудата й бяха застанали на пътя му и не позволяваха на секундите и минутите да се изнизват напред и те, подобно на голям кораб, заклещен в тесен скалист провлак, се промушваха едва-едва, суркайки се, драскайки се, мачкайки се о острите скали.

Вълнуваше се както при първите им срещи. В гърлото й заседна буца. Не чувстваше тялото си — беше изтръпнало и с мъка направляваше движенията си. Един-два пъти закачи и обърна телефона и чашата пред себе си. Нямаше сили да се пресегне и вдигне събореното.

Тялото й, горящо от желание и страст, подобно на огромно разбунтувало се човешко множество се блъскаше във времето и в предметите около себе си. Нетърпението я караше да вижда целия свят като огромна желязна котва, привързана към крака й.

Въпреки раздираната от страсти и вълнения душа, въпреки изтръпналото от очакване и нетърпение тяло, навиците успяваха да вземат връх — продължаваше да разлиства и чете документите пред себе си, разговаряше по телефона и вещо и решително даваше указания на подчинените си. До обяд успя да свърши всичко, което трябваше да свърши до края на деня. До голяма степен организираността й се дължеше на подсъзнателната мисъл, че не бива да остане нищо, което да попречи на срещата й с Джем.

Приключи работата си и набързо излезе от банката. Внимаваше да не се срещне с Хасан, че и на него да дава обяснение защо излиза и къде ще ходи. Всъщност не разбираше защо трябваше да се обяснява с него, но помежду им съществуваше някаква странна връзка, затова Айдан се виждаше принудена да измисля някакви обяснения и за пред него. Ядосваше се сама на себе си и изпитваше отегчение от Хасан.

Нетърпелива се прибра вкъщи и отпрати Хесна ханъм:

— Хайде, стига за днес. Можеш да си вървиш. Главата ме боли, ще си легна малко.

Едва изтрая жената да се приготви. Спусна щорите и се отпусна върху едно от креслата. Пое дълбоко въздух, сякаш от сутринта за пръв път сега вдишваше. Запали цигара. Погледна часовника. Бе успяла да се прибере по-рано, отколкото очакваше. Почувства глад, но бучката в гърлото не й позволяваше да гълта. Въпреки това хапна малко плодове.

Влезе под душа. С една ръка събра косите си и подложи тила си под горещата струя. Обичаше да прави това. Бавно-бавно се обръщаше под шуртящата вода. Струята шибаше тялото й, а тя си мислеше за това, което й предстоеше да изживее след малко.

След банята изсуши косата си, гримира се и застана гола пред отворената врата на гардероба. Запрехвърля роклите една по една. Мислеше какво да облече. Спря се на една широка рокля, която носеше обикновено на морето. Под роклята не облече нищо. Самата дреха не беше прозрачна, не показваше нищо, но създаваше у гледащия усещането, че вижда всичко.

Беше почти готова и се готвеше да отиде в салона, когато на вратата се позвъни.

Никога след това не можа да забрави този момент. Сърцето й биеше толкова бързо, че Айдан се боеше, да не би да се препъне и спре. С огромно усилие на волята отвори вратата.

Когато Джем прекрачи прага, Айдан го хвана за ръката и без да говори, без да му предложи да седне или да пие нещо, го поведе през салона към спалнята. Ако тялото й останеше още няколко минути без докосването на Джем, вероятно щеше да се свлече безчувствена на пода. Разсъблече Джем и както си беше с роклята, се притисна до него. Искаше през дрехата си да усети голотата му. После бързо се съблече.

В леглото дори не прегърна Джем, а веднага сложи ръце върху раменете му и го натисна надолу. Тялото й не можеше да чака повече, искаше много неща наведнъж. Когато лицето на Джем се изгуби между бедрата й, стаята започна да се върти пред погледа й — бързо и още по-бързо, и още по-бързо… Светът, вселената, хората, постепенно оставаха някъде много, много далеч.

Всичко й беше познато: леглото, махагоновия гардероб насреща, огледалото с позлатена рамка, многобройните разноцветни шишенца с парфюми, чуждестранните надписи върху плоските кутии с кремове, малкото кафяво петънце в ъгъла на тавана, спомен от наводнението на съседите през миналата година, смъкнатата на пода завивка, чаршафите, купени от Париж, книгите и английските списания върху нощното шкафче — всичко й беше познато… Познаваше ги заедно с Халюк. Сега обаче в леглото, в което многократно се беше любила с мъжа си, имаше друг мъж — докосваше я, любеше я и това разпалваше възбудата й неимоверно; правеше неща, които Халюк никога не би си позволил да й причини, болеше я, но й беше и хубаво…