Изпепелена
Шрифт:
Той очакваше, че тя ще спори, но не стана така.
– Да, чух го какво каза отвърна тя и наведе тъжно глава.
Изкачиха се тихо по стълбата и тъкмо минаваха през мазето, когато дочуха някакъв звук през открехнатата врата. Тъкмо си помисли, че му звучи познато, когато Стиви Рей ахна:
– Той взе колата!
Тя изтича навън, а Репхайм я следваше по петите.
– Отврат! Какво ще правим сега?
– извика Стиви Рей.
Репхайм погледна хоризонта, на който мракът вече отстъпваше място на зората.
– Трябва да се върнеш в тунелите.
– Не мога,
– Аз ще си тръгна - каза той. Ще се върна в музея. Тогава ти ще можеш да останеш в тунелите и приятелите ти да те намерят. Ще бъдеш в безопасност.
– Ами ако Далас иде право в Дома на нощта? Ще им разкаже за нас.
Репхайм се поколеба само за миг.
– Тогава направи каквото трябва. Знаеш къде ще бъда.
Той се обърна и се накани да си тръгне.
– Вземи ме с теб.
Думите й го накараха да замръзне. Не се обърна към нея.
– Много скоро слънцето ще изгрее.
Нали си излекуван вече?
– Да.
И си достатъчно силен, за да летиш и да ме носиш?
– Да.
– Тогава ме вземи с теб в музея. Надявам се, че там има мазе.
– Ами приятелите ти, останалите новаци?
– Ще се обадя на Крамиша и ще й кажа, че Далас си е загубил ума, че съм в безопасност, но не в тунелите, и че ще й обясня всичко утре.
_ Когато разберат за мен, ще изглежда, сякаш си избрала мен пред тях.
– Това, което избирам, е малко време да помисля как да
се оправя с гадостта, която Далас смята да ми сервира.
– След миг продължи с по-мек тон.
– Освен ако не искаш да идвам с теб. Можеш да си тръгнеш и да не ти се налага да се разправяш с това, което предстои. ^
– Аз твой консорт ли съм или не?
– попита Репхайм, преди да може да се спре.
– Да, ти си мой консорт.
Не осъзнаваше, че е притаил дъх, докато не изпусна силна въздишка на облекчение. После разтвори ръце и ги протегна към нея.
– Тогава би трябвало да дойдеш с мен. Ще се погрижа да си необезпокоявана, докато е ден.
– Благодаря ти - отвърна тя и се намести в ръцете му.
Той я притисна здраво към себе си и полетя в утринното
небе.
Стиви Рей беше права. В имението имаше мазе. Беше с каменни стени и пръстен под, но изглеждаше неочаквано удобно и сухо. С въздишка на облекчение тя се настани на пода, облегна се на каменната стена и извади телефона си. Репхайм остана там, не особено сигурен какво да прави, докато тя се обаждаше на Крамиша.
Далас се побърка... сигурно заради електричеството Му се е размътил мозъкът...изрита ме от колата на Зи по пътя към Дома на нощта... не, добре съм... сигурно ще се върна утре вечер.
Репхайм се чувстваше като натрапник, затова излезе и я остави да поговори с приятелката си насаме. Върна се на мястото, където бе направил импровизираното си гнездо, и закрачи нервно.
Беше уморен. Въпреки че вече бе напълно излекуван, надбягването с изгрева и носенето на Стиви Рей изчерпаха силите му. Би трябвало
да си легне и да поспи, докато не се стъмни. Стиви Рей не би напуснала мазето преди залез.Тя не би могла да го направи.
През деня е твърде уязвима. Това важи и за останалите червени, така че Далас няма да е заплаха за нея дотогава. Но ако някой човек й налети?
Бавно, той събра одеяла и картонени опаковки, които беше натрупал, и започна да ги носи до мазето. Когато направи последния си тур, навън бе съвсем светло. Стиви Рей беше приключила с телефонния си разговор и се бе свила в ъгъла. Той я зави с одеяло и се настани до нея. Не толкова близо, че да се докосват, но не и толкова далече, така че първото нещо, което види, като се събуди, да е той. Застана между нея и вратата. Ако някой се опита да влезе, трябваше да преодолее първо него, преди да стигне до нея.
Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че напълно разбира непрестанната ярост и невъзможността на баща си да намери покой. Ако Стиви Рей го беше отхвърлила сега и го бе отблъснала от себе си, целият му живот завинаги щеше да бъде подчинен на загубата й. Осъзнаването на тази мисъл му причини повече ужас, отколкото перспективата да се изправи отново лице в лице с Мрака.
Не искам да живея в свят, в който тя не е смен. Напълно изтощен от чувствата, които трудно разбираше, той заспа.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Старк
Знам, че мога да умра, ако отида в Отвъдното, но не искам да живея в този свят без нея.
– Старк успя да се въздържи и да не закрещи, но не съумя да прикрие напрежението в гласа си.
– Така че просто ми покажете какво трябва да направя, за да открия Зоуи, и ще го направя.
– Защо искаш Зоуи да се завърне? попита Сгиат.
Старк прокара ръка през косата си. Изтощението, което
го налегна с настъпването на деня, опъваше нервите и разбъркваше мислите му, така че той изстреля единствения отговор, който умореният му ум успя да формулира:
– Защото я обичам.
Кралицата сякаш въобще не реагира на това заявление. Вместо това го изучаваше със замислено изражение.
– Усещам, че си бил докоснат от Мрака.
– Да - кимна Старк, макар твърдението й да го обърка. Но когато избрах да бъда със Зоуи, избрах Светлината.
– Добре, но дали би я избрал и ако трябва да изгубиш това, което най-силно обичаш?
– попита Сеорас.
– Чакайте малко. Цялата работа с ходенето на Старк в Отвъдното е, за да може там да защити Зоуи и да я върне обратно. Ясно ли е ? — намеси се Афродита.
– Да, тя ще може да реши дали да се върне, ако душата й се събере в едно. Ако избере да се върне, той няма да я загуби обясни Сеорас.
– Моят бранител иска да каже, че Зоуи ще бъде различна, когато се върне от Отвъдното каза Сгиат.
– Какво би станало, ако промяната я поведе по път, който се отдалечава от Старк?
– Аз съм неин воин. Това няма да се промени и аз ще остана с нея заяви той.