Изпепелена

– А как ще разбере кога да приключи с това?

Афродита неволно потрепна, когато острието на Сеорас

разряза плътта на Старк за пореден път.

– Старк или ще се събуди, или ще умре. И в двата случая ще е резултат от действията на самия Старк, а не на моя бранител. Това, което той прави, е да позволява на момчето да действа според своя собствен избор. Сгиат говореше на Афродита, но погледът й не изпускаше Сеорас.
– Вие би трябвало да направите същото.

– Да го порежем?
– Афродита се намръщи на кралицата, която се усмихна в отговор, но не откъсна очи от бранителя си.

– Казваш, че си Пророчица на Никс, така ли?

– Аз съм Пророчица, не просто го казвам.

– Тогава използвай дарбата си, за да помогнеш на момчето.

– Бих го направила, стига да имах поне някаква бегла представа как да стане това.

– Афродита, може би трябва да... започна Дарий и дръпна Афродита за ръката, за да я отведе от Сгиат, очевидно притеснен, че тя притиска кралицата прекадено много.

– Не, воине. Не трябва да я отдалечаваш. Едно от нещата, които ще научиш като воин на силна жена, е, че нейните думи често ще я поставят в опасност, от която няма как да я предпазиш. Но понеже думите са си нейни, последиците също остават за нея.
– Сгиат най-сетне погледна към Афродита. Използвай силата на думите си като острие и потърси сама отговорите. Истинската Пророчица се нуждае от много малко напътствия, а силата, контролирана от мъдрост и търпение, трябва да те научи как да я използваш правилно.
– Кралицата вдигна ръка и направи жест към останалите вампири в залата.
– Покажете на Пророчицата и нейния бранител стаята им. Дайте им възможност да се освежат и да си починат.

Без да каже нищо повече, Сгиат се завърна на трона си и не откъсна поглед от Сеорас.

Афродита стисна устни и последва червенокосия гигант, чиито татуировки представляваха заплетени спирали, направени от малки сапфирени точици.

Върнаха се обратно до стълбището и се качиха на горния етаж, където стените бяха украсени с мечове, проблясващи на светлината от факлите. Стигнаха до малко единично стълбище, което водеше към дървена врата. Воинът я отвори и с жест ги покани да влязат.

Нали ще ме повикате веднага, ако със Старк нещо се промени?
– попита Афродита, преди той да затвори вратата.

– Да - отвърна воинът с неочаквано нежен глас и ги остави сами.

Мислиш ли, че устата ми може да ми докара неприятности?
– попита тя Дарий.

– Естествено — отвърна той и вдигна вежди.

– Виж какво, не се шегувам — намръщи му се тя.

– Нито пък аз.

– Но защо? Защото казвам, каквото мисля ли?

– Не, красавице моя. Защото използваш думите си като кинжали, а острите кинжали често създават проблеми.

Тя изсумтя недоволно и седна на огромното легло.

– Ако думите ми са като кинжали, защо, по дяволите, ме харесваш?

Дарий седна зад нея и хвана ръката й:

– Забрави ли, че кинжалът е любимото ми оръжие?

Афродита го погледна в очите и се почувства уязвима,

въпреки нежния му тон.

– Сериозно питам. Аз съм кучка. Не би трябвало да ме харесваш. Не мисля, че повечето хора ме харесват.

– Тези, които те познават, те харесват. Поне истинската ти същност. А това, което аз изпитвам към теб, е много отвъд харесването. Обичам те, Афродита. Обичам силата ти, чувството ти за хумор, загрижеността, която показваш към приятелите си. Обичам и това, което е пречупено в теб и едва сега започва да се излекува.

Афродита примига, за да спре сълзите си, но не отмести поглед от него.

– Всичко това ме прави все пак ужасна кучка.

– Всичко това те прави каквато си. Той вдигна ръката й към устните си и я целуна нежно.
– Също така те прави достатъчно силна, за да откриеш как да помогнеш на Старк.

– Но аз не знам как да му помогна!

– Ти използва дарбата си, за да установиш отсъствието на Зоуи, както и на Калона. Не можеш ли да използваш същото нещо, за да усетиш какво става и със Старк?

– Всичко, което направих за тях, беше да проверя дали душите им са в телата си. Ние вече сме наясно, че Старк също не е там.

– Значи не е нужно да го докосваш, както направи с тях.

– Да ги последвам по същия път, така ли? въздъхна Афродита.

– Поне опитай.

Тя вдигна поглед към него и стисна ръката му силно.

– Наистина ли мислиш, че ще успея?

Вярвам, че има много малко неща, които не би успяла да направиш, щом веднъж си си наумила.

Афродита кимна, стисна ръката му отново и стана. Събу кожените си ботуши и се върна обратно на леглото.

– Нали ще ме защитаваш, докато ме няма?
– попита тя своя воин.

– Винаги - отвърна Дарий.

Той застана отстрани на леглото, напомняйки за начина, по който Сеорас стоеше до трона на своята кралица. Извличайки сила от увереността, че сърцето и тялото й винаги ще са на сигурно място с Дарий, тя затвори очи и се застави да се отпусне. После си пое три пъти дълбоко дъх и концентрира мислите си върху богинята.

Никс, аз съм, Афродита. Твоята Пророчица. За малко да добави „или поне така ме наричат всички“, но се спря. Като си пое отново дълбоко дъх, продължи: Моля за твоята помощ. Вече знаеш, че не съм достатъчно наясно с пророческите истории, така че няма да те изненада да чуеш, че не знам как да използвам дарбата си, за да помогна на Старк. Но той се нуждае от помощта ми. Искам да кажа, момчето лежи разрязано в единия свят, а душата му странства в другия, опитвайки се да използва поезия и древни вярвания, за да помогне на Зоуи. Да си остане само между нас, но понякога ми се струва, че той е повече мускулест и красив, отколкотоумен. Определено има нужда от помощ. Така че, Никс, моля те, покажи ми как да му помогна.

Отдай ми се, дъще.

Гласът на Никс прозвуча в ума на Афродита като трепета на ефирни, копринени завеси, прозрачни, безплътни и невъобразимо красиви.

Да! Отговорът на Афродита дойде незабавно. Тя отвори сърцето, душата и съзнанието си за своята богиня.

И изведнъж усети полъха от гласа на Никс.

Сега ще съзреш владенията ми.

Душата на Афродита се понесе към Отвъдното. Беше неописуемо красиво, в безкрайни вариации на зелено, ярки цветя, които се люлееха на въображаема музика, проблясващи езера. Афродита мярна диви коне с периферното си зрение, както и полет на паун. Навсякъде в тези владения душите блещукаха, танцуваха, смееха се и се обичаха.

Тук ли идват душите на мъртвите?
– попита тя с благоговение.

Понякога.

Как така понякога? Искаш да кажеш, ако сме били добри?

Афродита имаше неприятното усещане, че ако добротата е критерият за попадане на това място, то тя никога няма да го покрие.

Смехът на Никс беше като магия.

Аз съм твоя богиня, дъще. Не съдник. Доброто е разностранен идеал. Ето виж едно лице на доброто.

Афродита забави ход и се озова в удивително красива гора. Тя примига от изненада, като осъзна колко й напомня на гората около замъка на Сгиат. Влезе навътре и седна на килим от мъх, точно под балдахин от клони.

– Чуй ме, Зоуи. Можеш да го направиш!

Гласът на Хийт принуди Афродита да се огледа и да потърси Зоуи. Тя беше толкова бледа, почти прозрачна. Крачеше непрестанно в кръг и изглеждаше адски зловещо, а Хийт я наблюдаваше с неописуемо тъжно изражение.

Зоуи! Най-после! Добре, слушай ме сега. Трябва да събереш душата си в едно и да се върнеш в тялото си.