Кинг и Максуел

Той се приведе напред и опря лакти на бюрото си.

– Така е. Съжаляваш ли?

– Бих изживяла отново всяка минута. Е, вероятно ще пропусна онези, които са особено болезнени...

– Чудя се дали Джийн Уинго знае за имейла – каза Шон.

– Ако трябва да гадая, отговорът ми ще е "не". Не ми приличат на хора, които споделят нещо повече от общ дом. – Мишел замълча за момент, после попита: – Но защо армията ще обявява Сам Уинго за мъртъв, ако всъщност е жив?

– Застрелян, а след това и разкъсан от мина – добави Шон. – Това им спестява гадната процедура, свързана с идентифицирането на останките от страна на близките му.

– И аз си помислих същото – призна Мишел.

– Отново ще попитам: защо? Те със сигурност знаят дали един боец е жив или мъртъв, особено хората от неговата част.

– Жалко, че не можем да ги попитаме.

– Бихме могли, но едва когато се приберат.

– Мислиш ли, че Дейна може да научи това от мъжа си?

Шон кимна.

– Военните са корави хора, но Дейна знае как да размекне един мъж.

– Наистина ли? – подхвърли Мишел и очите проблеснаха гневно.

Но Шон пропусна да види предупреждението, тъй като гледаше в тавана и се усмихваше.

– Появи се в ресторанта с минижуп, мрежест чорапогащник и високи токчета. Бюстът преливаше от деколтето, а изрусената коса стигаше почти до кръста. Длъжен съм да призная, че изглеждаше страхотно. Всички мъже я зяпнаха и едва не паднаха от столовете си. Един дъртак на съседната маса почти се задави от изявлението , че е ненаситна в секса.

– Всички мъже? – натъртено попита Мишел.

Едва сега Шон се осъзна и побърза да бие отбой.

– Не всички, разбира се.

– Ненаситна в секса? Що за разговор сте водили?

– Ами… просто раз… разговаряхме – объркано запелтечи Шон. – За това, което се обърка между нас. Аз...

– Достатъчно! – скочи на крака Мишел и тръгна към вратата. – Отивам да си легна, защото съм на края на силите си. Утре ще се видим.

– Не ставай глупава, Мишел – подвикна след нея Шон.

– Страхотно! – обърна се да го погледне тя. – Всяка жена мечтае да чуе тези думи!

Вратата се затръшна с трясък след нея.

16.

На другата сутрин Мишел излезе рано, но Шон беше вече беше долу, облегнат на лексъса си. Държеше две чаши кафе и зъзнеше на студа.

– Какво търсиш тук? – попита тя.

– Дойдох да ти се извиня. Снощи се държах отвратително. – Той вдигна кафетата. – Не е кой знае какво, но поне е горещо. Изчислих до секунда времето на появата ти. Не си от хората, които се излежават до късно.

Тя го гледа в продължение на няколко неловки секунди, после пристъпи към него и грабна чашата от ръката му.

– Наистина съжалявам – каза той.

– Няма за какво. Ние сме бизнес партньори. Какво си фантазираш в свободното време, си е твоя работа.

– Във всеки случай фантазиите ми изобщо не са свързани с бившата ми жена. Не забравяй, че ти ме помоли да се срещна с нея.

Мишел отпи глътка кафе и сведе поглед към асфалта.

– Дейна е щастливо омъжена, Мишел. Знам, че звучи невероятно, но тя наистина обича своя генерал и се грижи за него. През цялото време говореше за него.

– А ти?

– Аз съм адски доволен, че Дейна го обича.

Очите им се срещнаха.

– Предполагам, че мога да разбера това – промърмори тя.

– Повярвай ми, годините с нея бяха най-тежките в живота ми. Нямам достатъчно време да се връщам към тях, а и не искам.

– Добре, а сега какво? На този етап не можем да се свържем с Тайлър, защото чакаме Дейна и Кати.

Телефонът издаде тих сигнал. Тя погледна дисплея и го вдигна пред очите му.

– Току-що се сдобихме с имейла на Тайлър благодарение на Кати.

– Значи следващата ни спирка е Едгар Рой.

– Във фермата ли е?

– Не. До края на седмицата ще работи във Вашингтон.

– В "Бънтинг Ентърпрайзис"?

– В един от офисите им.

– Ще можем ли да го видим там? Не е ли секретен обект, охраняван от свирепи кучета?

– Сигурно е такъв – сви рамене Шон. – Но можем да му позвъним и да си уредим среща навън. Ще му кажа да си вземе лаптопа.

Той се насочи към шофьорското място на лексъса, но Мишел го спря.

– Аз ще карам.

– Но...

Шон понечи да протестира, но тя вече се качваше в своя джип.

Примирен, той отвори дясната врата на лендкрузъра и в краката му се изсипа цяла купчина боклуци. Отскочи назад, когато една отворена кутия портокалов сок оплиска обувките му.

– Сложи я отзад – обади се Мишел.

– А не е ли по-лесно да изхвърля всичко в онзи контейнер? – ядосано я изгледа Шон.

– Не всичко е боклук.

– Но прилича и мирише на боклук!

– Отзад, Шон – отсече тя. – Благодаря ти.

Той се подчини неохотно и започна да хвърля нещата на задната седалка. Когато приключи, шумно затръшна вратата.

– По-добре ли се чувстваш? – попита тя.

– Не съвсем – отвърна Шон, насочил поглед напред. – Чорапите ми са пълни с портокалов сок.

По пътя той набра номера на Едгар Рой.

Както обикновено, Едгар не спазваше нормалното работно време и вече от няколко часа беше на мястото си.

Когато стигнаха до офис сградата отвъд Кей Стрийт, те го зърнаха едновременно. Човек трудно можеше да пропусне някой като Едгар Рой, който беше над два метра. И понеже беше ужасно слаб, изглеждаше още по-висок. Носеше лаптоп под мишница.

Отбиха до тротоара и Шон свали страничното стъкло.

– Здрасти, Едгар.

Дългучът се наведе да го погледне. Зад очилата с голям диоптър надничаха умните очи на един истински гений. Едгар Рой се славеше като най-добрия анализатор на разузнавателни сведения на територията на САЩ. Невероятният му ум беше в състояние да анализира огромно количество данни и да открие сред тях почти незабележимото късче полезна информация. Но в момента Шон очакваше от него само да хакне имейла на един тийнейджър.