Кинг и Максуел

– Колко странни? – попита Маккини.

– Първо, армията изведнъж обяви, че тялото на баща му е било разкъсано от мина. Нищо не останало от него, затова в "Доувър" нямало да пристигне ковчег.

– И какво от това? По време на война може да се случи всичко. Човекът така или иначе е загинал. Не е първата жертва, няма да бъде и последната.

– Точно така – кимна Шон. – Тогава на какво се дължи специалният интерес на армията, а сега и на МВС? Споменахте, че става въпрос за националната сигурност. По какъв начин?

– Наистина ли очаквате да ви отговоря?

– Ако действително е така, значи потвърждавате възникването на по-особена ситуация. Обикновено загиналите войници не са център на вниманието на МВС. Няма как да третирате случая и по двата начина, агент Маккини.

– Напротив. Мога да го третирам както си пожелая. В тази връзка искам да ви предупредя да стоите далече от Тайлър Уинго.

– Значи момчето няма да научи истината, така ли?

– Достатъчно е да знае, че баща му е мъртъв. Оставете го да изживее мъката си.

– Но дали наистина е мъртъв? – подхвърли Мишел, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Шон.

– Какво искате да кажете, по дяволите? – наежи се Маккини.

Мишел се приведе над масата и закова поглед в лицето му.

– Много често се случва претекстът "национална сигурност" да се използва за какви ли не глупости. Та просто се питам сега оранжев код ли е обявен? Апропо, кога се прибягваше до него – при висок риск от терористична атака или при непосредствен риск от масово унищожение? Лично аз нямам представа каква степен на заплаха символизират тези цветове.

– А имате ли представа до каква степен мога да ви стъжня живота? – заплашително изръмжа Маккини и насочи пръст в гърдите .

– Да, до много голяма – намеси се Шон и хвана ръката на Мишел. – А сега мислим да си тръгваме, освен ако нямате възражения или още въпроси.

– Не искам да ви виждам отново! Ако това се случи, ще си имате големи неприятности. Обещавам ви го, а аз си спазвам обещанията!

– Това ли е всичко? – хладно го изгледа Шон.

– Приемете го като последно предупреждение. Намирате се на ръба на скалата, затова ви съветвам да не правите следващата крачка.

Минута по-късно Шон и Мишел бяха съпроводени до изхода. Черният автомобил ги върна на паркинга пред "Панера" и изчезна със сърдито ръмжене.

Мишел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на своя лендкрузър.

– Сега вече наистина съм ядосана! – гневно процеди тя.

– Защо реши, че е разумно да обявиш съмненията ни относно смъртта на Сам Уинго? – попита Шон и загрижено разтърка слепоочията си.

– Защото тоя тип успя да ме вбеси и не се сдържах.

– Трябва да се владееш, ако не искаш да ни сдъвчат и изплюят. Не забравяй, че си имаме работа с МВС и Пентагона. Когато действат съвместно, те автоматично се превръщат в петстотинкилограмова горила, която мачка всичко по пътя си.

– Но как да се откажем точно сега, Шон? Явно става нещо необичайно. И двамата го съзнаваме.

– Не споря. Въпросът е как да продължим да си вършим работата, без да попаднем зад решетките.

– Не сме направили нищо нередно.

– Наистина ли мислиш, че им трябва причина, за да ни заключат? Тоя тип като нищо ще изпълни заканите си. Тук говорим за националната сигурност, Мишел. Тя е по-важна от конституционните ни права, както отбеляза нашият приятел Маккини. Могат да ни затворят дори в Гуантанамо, по дяволите! И никой няма да знае, че сме там.

– Не възнамерявам да се отказвам!

– Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.

– И така, какъв е планът? – попита тя.

– О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.

20.

Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.

Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.

Съжалявам, моля те да ми простиш.

За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!

Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.

Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.

Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:

Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.

Той тръсна глава, за да прогони последното послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.

Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата "Форт Белвоа" в Александрия.

Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.

На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.

Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.