Кинг и Максуел

В материалите се намекваше, че липсващите пари и изчезналият боец вероятно са свързани с тайна операция, чиито следи водят чак до Белия дом. Отказът на всякакви коментари от президента Джон Коул и Пентагона създаваше, разбира се, вакуум, запълнен от все по-остри и истерични гласове.

После се замисли за нещо друго.

Къде беше Джийн? Дали министерството бе предпочело да я изтегли след провала на операцията? В такъв случай кой беше останал при Тайлър?

Най-трудната част от подготовката на операцията беше необходимостта да заведе вкъщи непозната жена и да я представи на сина си като своя втора съпруга. Но в онзи момент това беше неизбежно. Тайлър имаше нужда от възрастен човек до себе си и Уинго категорично отказа да замине, преди да му осигурят някого. За жалост, най-лесният начин беше фиктивният брак и той се съгласи да поеме този риск. Но разкаянието и чувството за фатална грешка го обзеха в мига, в който Тайлър се изправи срещу Джийн и разбра, че тя ще заеме мястото на майка му.

Уинго включи телевизора в хотелската стая. Искаше да провери дали съобщават нещо за случая. Оказа се, че местните канали са захапали една и съща история, но тя беше друга.

Експлозия в някакъв мотел в Южна Александрия. Все още без установени причини. Вниманието му беше привлечено от едно уточнение на водещия, а именно, че взривената стая е била наета дългосрочно от жена на име Джийн Шепърд, която в момента е в неизвестност.

Джийн Шепърд? Това беше истинското име на Джийн.

Написа нов имейл до Тайлър с молба веднага да се свърже с него. После зачака, но телефонът мълчеше.

Запита се дали да не отскочи до вкъщи и да провери какво става. Веднага си даде сметка, че това би било самоубийство, но не отхвърли изцяло този вариант.

След това се замисли за съобщението на Адел. Чужденци, пристигнали с чартърен полет в Афганистан. "Херон Еър Сървис", базирана в Дълес, Вирджиния. Тоест не много далече от тук. Дали нямаше да открие някаква връзка с Тим Саймънс от Небраска? Това май беше единственото нещо, което можеше да направи в момента. Изправи се, пъхна пистолета в кобура на колана си и напусна стаята.

***

По-късно, вече от колата, Уинго видя излитането на някакъв самолет, който бързаше да изпревари задаващата се от запад буря. Издигането му беше леко и грациозно. Не след дълго той направи плавен завой и започна да се отдалечава от летище "Дълес".

Уинго свърна по отбивката към сектора за граждански полети. Завършено през 1972 г., това летище с площ от 50 хиляди декара дълги години бе слабо използвано от гражданската авиация, защото пасажерите предпочитаха доста по-близкото до столицата Национално летище "Вашингтон". Но сега от и за "Дълес" имаше безброй вътрешни и международни полети. Покривът на основната сграда бе във формата на крило – авангардна навремето конструкция, която днес изглеждаше старомодна. Някогашната контролна кула с огромното перленобяло кълбо отгоре вече не се използваше след построяването на новата преди пет години. В нея по всяко време дежуреха по шестима ръководители на въздушното движение, имащи грижата за сигурността на полетите.

През годините Уинго често беше използвал това летище. А съвсем наскоро се беше приземил тук на борда на един товарен самолет. Името му фигурираше в списъка на екипажа – разбира се, срещу значителна сума в брой. Митничарите и граничните полицаи проверяваха пътниците от частните полети пред вратите на съответния оператор, но товарните самолети се проверяваха директно на борда. Там обаче вниманието им беше насочено главно към товара и не толкова към екипажа. Завръщането му у дома беше безславно, но пък безопасно. Напусна зоната на оператора, прекоси близкия паркинг и влезе в агенцията за коли под наем непосредствено зад него.

Сега просто спря колата, свали стъклото наполовина и извади бинокъла си. Искаше да бъде сигурен, че никой не му обръща внимание. За целта беше избрал място извън обсега на многобройните камери. Добре знаеше, че в една от близките кули работят хора, които следят движението в района, търсейки нещо необичайно и заслужаващо вниманието на силите за сигурност. Затова Уинго се смъкна ниско на седалката.

Много хора влизаха и излизаха от складовете, обозначени с цифри от 1 до 4. Бяха тесни халета с дълбочина двайсетина метра, в които се съхраняваше каргото, обработвано от по-малки спедиторски фирми. Те го разпределяха в контейнери и го товареха на самолетите.

Офисът на "Херон Еър Сървис" се намираше в непосредствена близост до един от тези складове. В зоната с ограничен достъп зад сградата се виждаха самолети от различни марки и модели, около които се суетяха техници. Един току-що кацнал самолет се отби от основната писта и бавно се насочи към тази зона. Това беше начинът, по който летяха богатите хора със съответните контакти. Без да чакат на опашка пред пунктовете за проверка, без проблеми с паркирането, без да си губят времето с дребни чиновници.

Уинго нямаше представа дали "Херон" е само чартърна компания, или се занимава и с превоз на товари. По тази причина направи опит да заеме такава позиция, от която да наблюдава и двата вида дейности. Но летище "Дълес" разполагаше с десетки хиляди квадратни метра складови площи, които се обслужваха от стотици, а може би и хиляди хора. Без изобщо да се броят милионите пътници от редовните полети. Разбира се, в сравнение с тях чартърните компании превозваха далеч по-малко хора, но въпреки това той имаше чувството, че му предстои да търси игла в копа сено.

После се случи чудо, точно пред очите му.

Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.

Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.

Мъжът се качи в последен модел ауди.

Уинго засне номера му, а после потегли след него.

Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.

Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.

41.

– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?

Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.

Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.

– Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.

– Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.

– А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?