Кинг и Максуел

– Значи е имала друг партньор в сделката – каза Шон.

– Сам Уинго? – изстреля в отговор Коул.

– Не съм казал подобно нещо.

– Аз го казвам. И тъй, ще ми помогнете ли?

Мишел и Шон се спогледаха.

– Трябва да го обсъдим – промърмори той.

– Мога да ви отпусна няколко минути насаме – предложи Коул.

– Ще ни трябва повече време – каза Мишел, при което Шон я стрелна с нервен поглед.

Коул вдигна вежди и заби поглед в тавана. После бавно се изправи.

– Очаквах повече – разочаровано обяви той. – Много повече. През цялото време вярвах, че една директна молба от главнокомандващия ще свърши работа. Можех да ви прехвърля на някой с по-ниска позиция, но ви повиках тук, за да се гледаме в очите. И за да ви кажа, че страната ни се нуждае от вас. – Замълча за момент, после мрачно поклати глава. – Но вие искате да го обсъдите… Явно сте от по-друго тесто.

– Подобно решение не се взема лесно, господин президент – сдържано поясни Шон.

– Били ще ви изпрати – хладно отвърна Коул. – Благодаря, че ме изслушахте. Все пак ще очаквам вашия… хм… отговор.

Безцеремонният край на аудиенцията принуди Шон и Мишел да се обърнат към вратата.

Направиха няколко крачки по коридора в компанията на агента и Мишел попита:

– Как е семейството, Били?

– Добре.

– Спомням си, че жена ти имаше трудно раждане.

– Вече е добре.

– Ясно – кимна Мишел и зачака въпрос от него.

Той обаче не дойде и тя се принуди да добави:

– Аз също съм добре, ако това те интересува.

Хеликоптерът излетя в момента, в който се качиха, седнаха на местата си и закопчаха предпазните колани.

– Е, вече знам какво е да те нокаутира президентът – подхвърли с въздишка Мишел.

– Какво друго си очаквала? – сви рамене Шон. – Медал за вярна служба? Задникът му гори и той търси начин да изгаси огъня. Това е причината да пренебрегне нормалната йерархия.

– Излиза, че ние сме виновни за цялата бъркотия, така ли?

– Бих казал, че отчасти ще ни държат отговорни поради нашия избор.

– Помагахме на едно момче да открие баща си, Шон. Дори за миг не съм допускала, че това ще се превърне в международен скандал.

– Аз също – каза той. – Но вече успяхме да си навлечем гнева на най-могъщия човек в света, което си е основателна причина за тревога. Очакват ни неприятности, и то големи.

45.

Когато се върнаха във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, Шон помоли агент Литълфийлд да ги заведе при Тайлър. Но изражението на едрия мъж изобщо не беше окуражаващо.

– Хей, нямаш право да ни забраняваш да го виждаме! – ядосано заяви Шон. – Сигурно си е изкарал акъла!

– Няма как да знам дали е така – отвърна уклончиво агентът.

– Защо? – изгледа го Мишел. – Не можеш ли просто да го попиташ?

Вместо отговор Литълфийлд вдигна очи към тавана и сякаш забрави за съществуването им.

– Май ни изпраща телепатично послание – промърмори Шон.

– В такъв случай да видим дали ще можем да уловим сигнала – кимна Мишел, опря пръст в челото си и затвори очи. – Още малко, още малко… Ето го, пристигна! – След тези думи тя се наведе над Литълфийлд, сложи ръце на кръста си и изкрещя: – Как е възможно ФБР да изпусне едно шестнайсетгодишно хлапе, по дяволите?!

Литълфийлд най-сетне я погледна.

– Нямахме основания да вярваме, че ще направи опит да избяга.

– Да избяга от оперативното бюро? – възкликна Шон. – Направо не е за вярване!

– Как стана? – попита Мишел.

– Има ли значение? – промърмори Литълфийлд.

– Може би ще успеем да го открием.

Агентът се отпусна в стола си.

– Бил гладен. Поиска хотдог и къдрави картофки – от онези, които продават отсреща. Каза още, че иска да подиша малко чист въздух. Изпратих с него едно старо ченге. Тайлър го изчакал да вземе два хотдога и докато нашият човек плащал, хукнал през улицата между колите. След минута вече нямало и следа от него. Избягал адски бързо.

– Ами да. Той има дълги крака и е само на шестнайсет – отвърна Мишел. – Освен това е участник в училищния отбор по плуване, а това означава страхотна издръжливост. Но аз съм сигурна, че ти много добре знаеш всичко това, и се питам защо си изпратил да го пази някакъв дядка.

– Не беше арестуван, не беше и задържан – сви рамене Литълфийлд.

– Но ти отговаряш за неговата сигурност. Кой знае къде е сега. Може дори да са го убили.

– Добре де, признавам, че сбърках – мрачно промърмори агентът и вдигна глава да ги погледне. – А сега какво?

– Трябва да го открием, преди да са го открили други – отсече Шон. – Приемам, че вече сме свободни да си тръгнем.

– Да, поне за момента. Но ще се чувствам далеч по-сигурен, ако прикача към вас и един-двама агенти. Разбира се, в името на личната ви сигурност...

– Не се обиждай, но в Сикрет Сървис са ни научили как да се пазим – рече Мишел. – Положително ще се справим по-добре от твоите хора.

– За какво си говорихте с президента? – полюбопитства Литълфийлд.

– Повика ни, за да ни благодари лично за досегашната ни работа – отвърна Мишел.

– Стига глупости! Кажи какво искаше.

– Да направим нещо за него – отговори Шон. – А ние поискахме време за размисъл.

– Президентът ви моли за услуга, а вие ще размишлявате?! – смаяно го погледна агентът.

– И той реагира като теб – усмихна се Мишел. – Е, ние трябва да тръгваме. Пази се.

Тя сложи ръка върху топката на бравата и погледна Шон. Невидимото послание беше изпратено и прието.

– Готови сме да те информираме за разследването си, ако и ти правиш същото – небрежно подхвърли Шон.

– Знаеш, че не мога да ти обещая – въздъхна Литълфийлд.

– Е, в такъв случай и ние ще те държим на тъмно.

Тръгнаха си.

– Къде е отишъл Тайлър според теб? – попита Мишел, след като поеха по коридора.

– Предполагам, че е получил ново съобщение от баща си – отвърна Шон и измъкна телефона си, в който вече беше качил Джимейл акаунта на момчето. – Ето го – добави той, заковал поглед в дисплея. – За съжаление, не е кодирано.

– Защо за съжаление? По този начин ще можем да го прочетем и без помощта на Едгар.