Кинг и Максуел

– А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?

– Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.

Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.

– Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.

– Че с кого друг?

– В случай, че не е невинен...

Шон се замисли, после бавно кимна

– Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.

– Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.

– Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.

– А защо не обратното?

– Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.

– Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.

– Това е добре. Може и да ни потрябва.

– Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?

– Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.

– Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.

– Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?

– Какво?

– Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.

– Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.

47.

– Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от златото? – попита мъжът. – А също така от платината и дявол знае още от какво.

Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.

– Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.

Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.

– А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.

– Много. Вероятно повече от златото.

– Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?

– Няма значение.

– А защо ви е тази информация?

– Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.

– Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?

– Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.

– Добре. И тъй, защо?

– Не е ли очевидно?

– Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.

– Не съм предател, а по-скоро обратното.

– Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?

– Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.

– Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.

– Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.

– Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.

– Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.

– Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.

– На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.

– Каква? – попита Прат.

Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.

– Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.

След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.

***

Пентагонът беше точно толкова оживен, колкото и през деня. Огромната сграда наистина не спеше никога. Хората работеха и се хранеха тук през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Той премина през охраната и се насочи директно към кабинета на тъста си. Беше приет веднага, защото Дан Маршал го очакваше. Предстоеше му вечеря с него и се надяваше да научи колкото се може повече за това, което го интересуваше.

Маршал го посрещна точно толкова ентусиазирано, колкото и преди. Първо разтърси ръката му, а след това го сграбчи в мечешката си прегръдка.

– Лесли казва, че напоследък си много зает, Алън. Но не бива да забравяш, че внуците ми се нуждаят от вниманието ти.

– Не забравям, Дан. Просто ми се струпа малко повече работа. Имам желание да осигуря добър живот за всички ни. С Лесли мислим да те зарадваме с още внуци. Трима не са достатъчни. Все пак сме още млади...

– Никога няма да ме чуеш да се оплаквам от още котета, с които да се търкалям по килима! – каза Маршал с грейнало лице.

Насочиха се към един от ресторантите на Пентагона и си избраха уединена маса.

– Изглеждаш ми разтревожен – подхвърли Грант, взрян в лицето на тъста си.

Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.

– Следиш новините, нали? – подхвърли той.

– Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.

Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.