Кинг и Максуел

– А Уинго идентифицира Дженкинс като член на отряда, който му е взел парите в Афганистан.

– Които спокойно биха могли да се върнат тук с някой от самолетите на "Херон Еър Сървис".

– Не съм сигурен. Предполагам, че за над два тона банкноти им е бил нужен по-голям самолет. Мислиш ли, че цялата компания е замесена?

– Дженкинс я оглавява. А той е лицензиран пилот и спокойно би могъл да управлява самолета лично. Какъв по-добър начин да минеш безпрепятствено през митницата? По всяка вероятност този човек знае един милион начини да скрие превозваната стока...

– Всичко това е вярно, но изобщо не ни помага в издирването на Тайлър и Кати.

– Говорим за пъзел – промърмори Шон. – Ще видим картината едва след като подредим всички парченца.

– Не съм сигурна, че разполагаме с толкова много време, Шон.

– Ами тогава да останем през нощта пред къщата на Дженкинс и да видим накъде ще поеме утре. Може би ще ни отведе при децата...

– По-скоро ще си губим времето.

– Да имаш други идеи?

– Не – въздъхна тя. – На две преки от тук има денонощен "Дънкин Донътс". Мога да изтичам до там за малко кафе и храна, докато ти наблюдаваш дома му.

– Окей – разсеяно отвърна Шон.

Тя започна да разкопчава колана си, после изведнъж спря и го погледна:

– Какво?

– Не знам. Нещо ме човърка относно онова място.

– Кое място?

– Домът на Саут. Или по-скоро кварталът преди него.

– Какво за него?

– Имам чувството, че вече съм бил там.

– Кога? Защо?

– Не се сещам – поклати глава Шон и примирено се усмихна. – Така е, като изчезват мозъчните ми клетки. Май наистина ставам жертва на този процес.

– Пъхни пръсти в ушите си и гледай да не изпуснеш нито една. Ще ни трябват, за да стигнем до дъното на тази афера...

69.

Шон усети побутване по рамото. За миг умът му блокира, люшкайки се между съня и будното състояние. Второто побутване го събуди. До него стоеше Мишел, държаща в ръка своя фотоапарат с монтиран на него телеобектив.

– Здравей, спящи красавецо – поздрави го тя. – Готов ли си да работиш?

До този момент бяха дежурили на смени. Два часа сън, следващите два – будуване.

– Колко е часът? – примигна той, прозя се и започна да се надига.

– Осем и нещо.

Шон погледна навън. Продължаваше да вали и всичко тънеше в полумрак.

– Някакво раздвижване при Дженкинс?

– Все още не. Лампите светнаха точно в седем. Вероятно е звъннал будилник. Снимах всичко, което ми се стори по-важно.

– А какво е положението на улицата?

– Подранили минувачи, сънливи деца, тръгнали към спирката на автобуса, двама бягащи за здраве под дъжда с риск да умрат от пневмония.

Мишел извади от жабката протеиново блокче, разкъса опаковката и захвърли станиола в краката си.

– Една хапка? – протегна го към него тя.

– По-скоро бих ял миши изпражнения – поклати глава Шон. – Всъщност това, което държиш, сигурно е пълно с тях. В изпражненията има много протеини.

– Какво ще правим, когато Дженкинс излезе?

– Ще го проследим.

– Има опасност да ни забележи.

– Длъжни сме да рискуваме. Засега той е единствената нишка, която може да ни отведе някъде.

– Не правим ли фатална грешка, като не се обаждаме на Литълфийлд и ФБР?

Шон разтърка врата си и плесна няколко пъти бузите си, за да се събуди напълно.

– Част от мозъка ми казва, че сме идиоти, щом не търсим помощта им – въздъхна той и се протегна в седалката.

– А другата част?

– Още не съм стигнал до нея.

– Ето го, излиза!

Вратата на гаража започна да се вдига и те моментално се смъкнаха надолу в седалките. Миг по-късно колата се плъзна покрай тях и изчезна надолу по улицата.

– Хей, носиш ли си апашките инструменти? – подхвърли Шон.

– След като имам джобове, значи ги нося.

– Влез в къщата и виж какво можеш да откриеш. Ще проследя Дженкинс, а след това пак ще се съберем.

– Това добре, но аз как ще се придвижа? – попита тя.

– Ще вземеш такси.

– Браво! Много ти благодаря!

– И гледай да не те спипат. Проникването с взлом е тежко престъпление.

Мишел излезе навън и проследи с поглед лендкрузъра, който пое в посоката на Дженкинс. После огледа улицата. Беше доволна, че продължава да вали и е почти тъмно.

Насочи се към къщата и почука на входната врата – предпазна мярка срещу евентуалните зяпачи.

Надникна през един от близките прозорци и зърна мигащата червена светлина на алармата, монтирана на стената във входното антре.

Никога не е лесно, дявол да го вземе!

Мишел се шмугна в сянката на близките дървета и тръгна да обикаля къщата. Наличието на алармена инсталация изключваше проникването през вратите, а това означаваше, че комплектът специални инструменти ставаше безполезен.

Оставаше само една алтернатива.

Погледът се спря на малкото прозорче, до което можеше да се стигне от задната веранда. Баня, предположи Мишел.

Обърна се и погледна зад себе си. Тук нямаше къщи. А дърветата бяха достатъчно нагъсто, за да предложат прикритие.

Ножът свърши добра работа. Тя отмести резето на прозорчето и предпазливо вдигна стъклото, молейки се в банята да няма датчик. Промуши се през отвора и безшумно скочи на пода, съвсем близо до тоалетната чиния. Затвори след себе си, открехна вратата и предпазливо надникна в коридора. Вниманието беше насочено главно към горната част на стените и тавана, където би могло да има сензори за движение.

Не видя такива и предпазливо прекрачи прага. В следващия миг замръзна, доловила тихи забързани стъпки.

Иззад ъгъла изскочи малко кученце, което се закова на място, огледа я и се търкулна по гръб. Тя се наведе да го почеше по корема.

– Здравей, приятелче. Ще ми кажеш ли къде са скрити всичките мрачни тайни на този дом?

Бързият оглед на стаите на приземния етаж не донесе нищо.

Домашният кабинет на Дженкинс се оказа на втория етаж.

Малък, с бюро, стол и рафтове с книги, повечето специализирани издания за самолети и правилници на Въздухоплавателната асоциация.