Когато лъвът се храни

— Юда Искариотски! — подкрепи го Локкампър.

Но се събраха до последния човек, защото всичко, което Храдски правеше, миришеше на пари и не можеха да устоят на този аромат, също както кучето не устояваше на разгонена кучка.

Даф и Шон пристигнаха с последните и помещението вече беше потънало в дим от пурите. Цареше напрегнато очакване. Храдски бе потънал в едно от креслата, тапицирани с гладка кожа, а Макс седеше смирено до него, когато Даф влезе, в очите му се мярна някакъв блясък, но изражението на лицето му не се промени. Щом Даф и Шон си намериха столове, Макс се изправи.

— Джентълмени, господин Храдски ви покани тук, за да чуете и вземете отношение по едно негово предложение.

Всички леко се приведоха напред и очите им блеснаха като на хрътки, наближили лисицата, която гонят.

— От време на време за хора с вашето положение е необходимо да намират капитал, за да финансират бъдещи начинания и да затвърждават минали завоевания. От друга страна, тези от нас, които имат неизползувани пари, би трябвало да търсят направления за инвестирането им.

Макс се изкашля и ги огледа с тъжните си кафяви очи.

— До момента не съществува специално място за срещи във връзка с тези взаимни нужди, както е в други центрове на финансовия свят. Подобно средище е фондовата борса в Кимбърли, която, уверен съм, ще се съгласите с мен, е твърде далеч. Господин Храдски ви покани тук, за да прецените възможността за създаване на наша собствена борса и ако приемете тази идея, да изберете неин председател и управителен съвет.

Макс седна. В настъпилата тишина те се замислиха върху идеята, като всеки я вмъкваше в собствения си начин на разсъждаване и я изпитваше с въпроса „Колко ще спечеля от това?“.

— Уа, това е много добра идея — пръв се обади Локкампър.

— Да, точно това ни трябва.

— Пишете ме вътре.

Докато планираха и преговаряха, определяйки вноските, мястото и правилата, Шон наблюдаваше лицата им. Това бяха лицата на хора, брулени, щастливи, тихи и големи кресльовци, но всичките имаха една обща черта — алчният блясък в очите. Свършиха чак след полунощ.

Макс отново се изправи.

— Джентълмени, господин Храдски би желал да ви предложи по чаша шампанско, за да отпразнуваме новото си начинание.

— А, виж, това не мога да го повярвам, последният път, когато черпи, бе през хиляда осемстотин и шестдесета година — заяви Даф. — Бързо някой да повика сервитьор, докато не е променил решението си.

Храдски сведе очи, за да скрие омразата в тях.

16

С фондовата борса и публичния дом Йоханесбург стана истински град. Даже Крюгер го призна: той отне властта на Комитета на копачите и организира собствени полицейски сили, продаде монополите за основните минни доставки на членове на своето семейство и на правителството и се зае с разработване на собствени данъчни закони, обръщайки специално внимание на печалбите от мините. Независимо от усилията на Крюгер да обезглави кокошката, снасяща златни яйца, градът продължаваше да расте — преля извън първоначалните държавни парцели и се разпростря из околната равнина.

Шон и Даф се променяха заедно с него. Начинът им на живот стана друг, посещенията им в мините се сведоха до седмични проверки. Река от злато се изливаше от планината към канторите им на „Илъф стрийт“, защото наетите от тях мъже бяха най-добрите, които можеха да се купят с пари.

Кръгозорът им се стесни между двете кантори, апартамента в хотела и борсата. И дори само в този свят Шон откри трепет, какъвто не предполагаше, че съществува. Той не му бе обърнал внимание през първите няколко трескави месеца, бе така погълнат от полагането на основите, че нямаше сили да му се наслаждава или даже да го забележи.

И тогава, един ден той почувствува първия му похотлив гъдел. Бе поръчал от банката някакъв нотариален акт. Очакваше да му бъде донесен от някой писарушка, но вместо това в кабинета му се строиха почтително заместник-управителят и един старши чиновник. Това бе силен шок, който го изпълни с ново самосъзнание. Забеляза начина, по който го гледаха хората, докато се разминаваше с тях по улиците. Внезапно осъзна, че съществуването на повече от хиляда и петстотин човешки същества зависи от него.

Доставяше му удоволствие начинът, по който на него и на Даф се правеше път, докато сутрин прекосяваха борсата, за да заемат местата си в запазените кожени кресла в ложата на членовете. Даже и другите големи риби ги наблюдаваха, когато с Даф се привеждаха един към друг и си шушукаха, преди да започне търгът. Храдски, със свирепите си очи, покрити от сънливи клепачи, Джок и Тревър Хейнс, Карл Локкампър — всеки един от тях би дал една дневна продукция от мините си, за да чуе разговорите им.

— Купувай! — казваше Шон.

— Купувай! Купувай! Купувай! — вдигаше врява тълпата и цените скачаха до небесата. Сетне падаха обратно, ако двамата изтеглеха парите си и ги вложеха другаде.

Едно мартенско утро на 1886 година тръпката стана почти осезаема. Макс напусна стола си до този на Норман Храдски и пресече салона приближавайки се към тях. Спря, вдигна тъжен поглед от шарения килим и почти извинително предложи тънка пачка книжа.

— Добро утро, г-н Кортни. Добро утро г-н Чарлиууд г-н Храдски ме помоли да привлека вниманието ви върху тези акции. Може би ще се заинтересувате от докладите, които, разбира се, са поверителни, но според него си струва да ги подкрепите.

Човек се чувствува силен, когато успее да принуди този, който го мрази, да моли за услугите му. След първата отстъпка, направена от Храдски, те често работеха заедно. Той никога не призна съществуването им нито с дума, нито с поглед. Всяка сутрин Даф весело го поздравяваше, провиквайки се през целия салон: „Здрасти, кречетало“ или „Изпей ни нещо, Норман“.

Очите на Храдски проблясваха, той потъваше малко повече в стола си, но преди камбанката да обяви началото на работния ден, Макс се изправяше и се приближаваше до тях, оставяйки господаря си да се взира в празната камина. Разменяха се няколко тихи изречения и се връщаше обратно в половината на Храдски.

Обединени, богатствата им придобиха неудържима мощ: само за една сутрин на бясна търговия те прибавиха към състоянията си още петдесет хиляди.

Неопитното момче се отнася към първата си пушка като към играчка. Шон бе на двадесет и две години. Мощта, която притежаваше, беше по-смъртоносна от всяко оръжие, използуването й му доставяше повече сладост и задоволство. В началото това бе като игра на шах, в която Уитуотърсранд бе дъската, а хората и златото — фигури. Една дума или подпис върху парче хартия караха златото да звънти и мъжете да се движат в желаната посока. Последствията бяха неясни и единственото, което имаше знамение, бе резултатът, записан с черни цифри върху банковия бюлетин. През същия този март Шон осъзна, че мъж, изхвърлен зад борда, не би могъл да бъде положен в гроба с повече съжаление, отколкото към дървена фигурка на кон.