Когато лъвът се храни

— Остави ме да довърша. — Започна да пълни сребърната си табакера за пури. — Също така ще й кажеш, че искаш и гражданска церемония. Вярвам, че това го изисква достойнството. По този начин напълно ще я спечелиш.

— Все още не мога да те разбера.

— След това ще построиш своя собствена черквица в Ксанаду, ще намерим някого, ще го навлечем в свещеническо расо и ще го научим какво да каже. Така Кенди ще бъде щастлива. Веднага след церемонията свещеникът ще хване дилижанса за Кейптаун. Ти ще я заведеш в кметството и това ще направи теб щастлив.

Даф изглеждаше зашеметен, сетне на лицето му се изписа широка и щастлива усмивка.

— Господи, ти си гений!

Шон закопча жилетката си.

— Моля, няма защо. А сега, ако ме извиниш, ще отида да поработя. Някой от нас трябва да изкара пари, за да осъществиш приумиците си.

Метна палтото на раменете си, взе бамбуковия бастун и го залюля. Коприната, докосваща кожата му, и одеколонът, с който беше полял главата си, го изпълваха с приятно чувство.

Слезе надолу по стълбите. Мбиджейн бе докарал каретата и го чакаше в двора на хотела. Купето се наклони леко от тежестта му и кожената тапицерия го прие с гъвкава мекота. Шон запали първата си за деня пура и Мбиджейн му се усмихна.

— Здравей, Nkosii!

— Здравей, Мбиджейн! Каква е тази буца отстрани на главата ти?

— Господарю, бях леко пиян, иначе тази маймуна от Бейзуто никога не би ме докоснал с бойната си тояга.

Той изкара плавно каретата на улицата.

— За какво се би?

Мбиджейн повдигна рамене:

— Трябва ли един мъж да има причина, за да се бие?

— Нормално е.

— Спомням си, че имаше една жена.

— Това също е нормално. Кой спечели тази битка?

— Мъжът леко кървеше и приятелят му го отведе. А жената се усмихваше в съня си, когато си тръгнах.

Шон се засмя и се загледа в голия гръб на Мбиджейн. Определено не му хареса. Надяваше се секретарят му да не е забравил да говори с шивача.

Каретата спря пред кантората. Един от служителите изтича надолу от верандата и отвори вратата на каретата.

— Добро утро, г-н Кортни.

Шон се изкачи по стълбището, а чиновникът припкаше пред него като ловджийско куче.

— Добро утро, г-н Кортни — поздравиха го любезно в хор от редицата бюра в дирекцията.

Той им махна с бастуна и влезе в кабинета си. От стената над камината му се ухили собственият му портрет и той му намигна.

— Какво имаме за днес, Джонсън?

— Тези нареждания, сър, и чековете, сър, и докладите за проучване и експлоатация на мините, сър, и…

Джонсън беше дребен мъж с мазна коса, облечен в сако от омазнена алпака, след всяко „сър“ се сгъваше в лек, мазен поклон. Беше способен служител и затова Шон го бе наел, но това не означаваше, че го харесва.

— Коремът ли те боли, Джонсън?

— Не, сър.

— Тогава, за бога, стой прав, човече!

Служителят се изпъна в очакване.

— Сега давай подред.

Шон се отпусна на стола си. Сивото му ежедневие настъпваше по това време на деня. Мразеше работата с документите и я изпълняваше с ледено съсредоточение, правейки произволни проверки из дългите редици от цифри, опитвайки се да свърже имена с лица, искайки допълнителни обяснения, които изглеждаха прекалени, докато накрая слагаше подписа си между последните кръстчета, внимателно нанесени с молив от Джонсън, и хвърляше писалката си на бюрото.

— Какво още има?

— Среща с г-н Максуел от банката в дванадесет и половина, сър.

— След това?

— Среща с агента на „Бруук Брос“ в един, веднага след това с г-н Макдъгъл, сър. Сетне ви очакват в „Кенди Дийп“.

— Благодаря, Джонсън. Сутринта, както обикновено, ще бъда в борсата. Търси ме там, ако се случи нещо извънредно.

— Много добре, г-н Кортни. Само още едно нещо. — Джонсън посочи към пакета в кафява хартия върху кушетката в другия край на кабинета. — От шивача ви.

— А! — усмихна се Шон. — Изпрати прислужника ми тук. — Той пресече кабинета и отвори пакета. След няколко минути Мбиджейн изпълни рамката на вратата.

— Господарю?

— Мбиджейн, новата ти униформа. — Посочи му дрехите върху кушетката. Погледът на Мбиджейн се спря върху премяната в златисто и кафяво и лицето му помръкна.

— Облечи я, хайде, да видим как изглеждаш!

Той се приближи до кушетката и вдигна ливреята:

— За мен ли са?

— Да, хайде, облечи ги! — засмя се Шон.

Мбиджейн се подвоуми, сетне бавно развърза бедрената си препаска и я пусна да падне на пода. Шон го наблюдаваше нетърпеливо, докато закопчаваше ливреята и панталоните. След това го огледа критично.

— Не е лошо — измърмори той и след това попита на зулуски: — Не е ли красиво?

Прислужникът сви рамене под непознатия допир на плата и не отговори.

— Кажи, Мбиджейн, харесва ли ти?

— Когато бях момче, отидохме с баща ми да продаваме добитък в Порт Натал. Там имаше човек, който обикаляше града с маймуна. Тя танцуваше, а хората се смееха и й подхвърляха пари. Тази маймуна имаше костюм, същият като този. Господарю, не мисля, че маймуната беше щастлива.

Усмивката изчезна от лицето на Шон.

— Предпочиташ да носиш кожите си?

— Това, което нося, е облеклото на воин от Зулуленд.

Лицето му все още беше безизразно. Шон отвори уста, за да възрази, но загуби търпение, преди да заговори.

— Ще носиш тази униформа! — извика той. — Ще носиш, каквото ти казвам, и ще го правиш с усмивка, чуваш ли?

— Да, господарю. — Мбиджейн вдигна леопардовата си бедрена препаска и напусна кабинета.

Когато Шон излезе навън при каретата, зулусът седеше на мястото си, облечен в новата ливрея. Из целия път до борсата гърбът му беше замръзнал в протест и никой от тях не проговори. Шон хвърли кръвнишки поглед на портиера на борсата, изпи четири брендита сутринта, върна се обратно в кантората по обяд, втренчен във все още протестиращия гръб на Мбиджейн, изкрещя на Джонсън, сопна се на управителя на банката, напъди представителя на „Бруук Брос“ и отпътува вбесен към „Кенди Дийп“. Но мълчанието на Мбиджейн беше непробиваемо. Шон не можеше да продължи спора, без да пожертвува гордостта си. Той нахлу в новата административна сграда на „Кенди Дийп“ и хвърли служителите в смут.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — изрева той.

— В шахта номер три, г-н Кортни.

— Какво, по дяволите, прави там? Трябваше да ме чака тук.

— Очакваше ви най-рано след час, сър.

— Добре, дайте ми някакви дрехи и миньорска каска, не се мотайте.

Нахлузи каската на главата си и изтрополи с тежките гумени ботуши към шахта номер три. Скипът го спусна плавно на сто и петдесет метра в недрата на земята и той слезе от него при десети хоризонт.

— Къде е г-н Дьо Тоа? — попита той началника на смяната при асансьорната станция.