Кралица на кошмара

Докато стигна най-долното стъпало, Кармел и Томас вече са доста напред и тичат. Усещам как призракът се материализира вдясно от нас и се обръщам. Сега разбирам какво не е наред с формата на главата му – задната част е хлътнала навътре. Виждам също така, че държи вилата.

Точно преди той да я хвърли, аз изкрещявам нещо на Кармел. Явно е било правилната инструкция, защото тя се извръща да види какво става и се отмества леко вляво, точно преди зъбите на вилата да се забият в стената. Тя отваря уста и започва да пищи и най-после този звук ме сепва; замахвам и с камшично движение хвърлям камата. Тя разсича въздуха и се забива право в корема на фермера. За момент той ме поглежда, гледа в мен и право през мен, с безчувствени очи като локвички вода. Този път не чувствам нищо. Не се чудя къде ще го изпрати ножът ми. Не се чудя дали обиаманът все още го усеща. Когато призракът се изпарява като мараня, просто се радвам, че вече го няма. Той почти уби приятелите ми. Да върви на майната си.

Камата пада на земята с меко тупване и се навеждам да си я прибера, преди да отида при Кармел, която още пищи.

– Кармел! Ранена ли си? Уцели ли те? – крещи Томас.

Той оглежда тялото , докато тя се клати напред-назад в паника. Вилата е минала на милиметри. Толкова близо, че един от зъбите е пробил ръкава на палтото , приковавайки я за стената. Пресягам се и издърпвам вилата, а тя отскача настрани и отупва палтото си сякаш е мръсно. В еднакви количества е изплашена и ядосана, когато крещи:

– Тъп гъз!

Май крещи на мен.

Глава втора

Камата е забита в обичайния си буркан със сол, заровена до дръжката в белите кристали. Утринното слънце влиза през прозореца и лъчите му се пречупват във всички посоки от стъклото на буркана, ярки и златни, почти като ореол. С баща ми обичахме да седим и да я гледаме, натъпкана в същия буркан, как се пречиства на лунна светлина. Баща ми шеговито я наричаше Ескалибур. Аз не я наричам никак.

Зад мен майка ми пържи яйца. Най-новата партида омайни свещи е подредена на кухненския плот. В три различни разновидности, три цвята и три аромата. Зелените са за просперитет, червените за страст, белите за просветление. До тях има купчина малки свитъчета, на които са изписани три различни заклинания, които ще бъдат завързани с конец за всяка от свещите.

– Да препечем ли филиите? – пита тя.

– Да ги препечем – отговарям. – Имаме ли още конфитюр „Саскатуун“?

Тя вади един буркан, а аз слагам четири филийки в тостера. Когато са готови, ги мажа с масло и конфитюр и ги нося на масата, където майка ми вече слага чиниите с яйца.

– Ще извадиш ли сок, ако обичаш? – казва тя и докато главата ми е пъхната в хладилника, добавя: – Няма ли да ми разкажеш какво стана в събота?

Изправям се и наливам две чаши портокалов сок.

– Ами, чудя се.

Тримата почти не продумахме на връщане от Гранд Марей. Когато се прибрахме, вече беше неделя сутрин и аз заспах като заклан на мига, като дойдох в съзнание само за да гледам една от „Матриците“ по кабелната, и после пак задрямах, чак до следващата сутрин. Това се оказа и най-добрият план за избягване на всякакви обяснения, който някога ми беше хрумвал.

– Ами – чурулика майка ми, – спри да се чудиш и давай. Трябва да си в училище след половин час.

Сядам на масата и оставям чашата със сок. Очите ми упорито се взират в яйцата, които отвръщат на погледа ми с жълтъчените си зеници. Набождам ги с вилицата. Какво да кажа? Как да го обясня, като сам не мога да го проумея? Това беше смехът на Анна. Ясен и звънлив, не мога да го сбъркам, и идваше от черното гърло на фермера. Но това е невъзможно. Анна я няма. Само дето аз не мога да оставя спомена за нея да си тръгне. Затова мозъкът ми е започнал да си измисля разни неща. Това ми казва мъдрото утро. Това би ми казал всеки разумен човек.

– Издъних се – казвам, забил поглед в чинията. – Трябваше да внимавам повече.

– Но се справи с него, нали?

– Не и преди да блъсне Томас през един прозорец и почти да направи Кармел на шиш кебап.

Изведнъж апетитът ми изчезва. Дори сладкото „Саскатуун“ не ме блазни.

– Не бива да идват с мен повече. Не биваше изобщо да го допускам.

Майка ми въздъхва.

– Не мисля, че въпросът беше дали ще го „допуснеш“, Кас. Не мисля, че можеше да ги спреш.

Тонът е любвеобилен, тотално липсва обективност. Грижа я е за тях. Разбира се. Но е и радостна, че вече не ходя съвсем сам.

– Просто е ново за тях и им е интересно – казвам.

Ненадейно в мен се надига гняв, който стискам зад зъбите си.

– Но това не е шега работа и можеше да умрат, и какво мислиш ще се случи, като го вдянат?!

Лицето на майка ми е спокойно, не изразява почти никаква емоция, освен че леко е свила вежди. Набожда късче пържено яйце и го дъвче тихо. После казва:

– Мисля, че ги подценяваш.

Може би е така. Но не бих ги обвинил, ако избягат след това, което се случи в събота. Нямаше да ги обвиня и ако бяха избягали, след като Майк, Уил и Чейс бяха убити. Понякога ми се ще аз да бях избягал.

– Трябва да тръгвам за училище – казвам и бутвам стола назад, оставяйки храната недокосната.

Камата вече е пречистена и е готова да излезе от буркана, но я подминавам. Може би за пръв път в живота си не я искам.

Първото нещо, което виждам, като взимам завоя към коридора с шкафчетата, е как Томас се прозява. Облегнал се е на моето шкафче с книга под ръка, облечен в сива тениска, която е напът да се прокъса на няколко места. Гледката ме кара да се усмихна. Толкова сила, събрана в човек, който изглежда като да се е пръкнал от кош с мръсно пране. Като ме вижда, той ми маха и лицето му се разтяга в широка, приветлива усмивка. После пак се прозява.

– Извинявай – казва. – Нещо ми е зор да се наспя след събота.

– Якото парти, а, Томас? – чува се саркастичен глас зад нас.

Като се обръщам, виждам тумба хора, повечето от които не познавам. Ехидният коментар идва от Кристи някоя си – аз си мисля „на кого му пука“, но Томас е свил устни и е забил поглед в шкафчетата, сякаш иска да потъне в тях. Поглеждам небрежно към Кристи.

– Продължавай да говориш така и няма да живееш дълго.

Тя премигва, не може да прецени дали се шегувам или не, което ме кара да се ухиля нагло. Тъпите слухове са доста полезни. Групичката отминава безмълвно.

– Не им обръщай внимание. Ако бяха там, щяха да напълнят гащите.

– Така е – казва той и изправя гръб. – Виж, съжалявам за събота. Много съм тъп, да се надвеся така през капандурата. Благодаря, че ми отърва кожата.

За момент в гърлото ми засяда буца, която има вкус на благодарност и изненада. После я преглъщам.

– Няма за какво да ми благодариш – казвам и си мисля: „Спомни си кой те набута там на първо място.“ – Не беше кой знае какво.

– Сигурно – свива рамене той.