Кралица на кошмара

– Какво стана, синко мой?

Майка ми ме гледа с нейната полуусмивка и повдигната вежда.

– Какво те разсейва толкова, че трошиш прехраната ни?

Навеждам се, вдигам парчетата от свещта и гузно притискам двата назъбени края един към друг, сякаш по магичен начин ще се съединят. Защо магията не работи така?

– Съжалявам – казвам.

Тя се надига от масата, където връзва свитъчетата със заклинания, взима свещта от мен и я помирисва.

– Няма нищо. Ще си я запазим за нас. И счупени вършат същата работа.

Отива до прозорчето над мивката и я слага на перваза.

– А сега отговори на въпроса ми, малкия. Какво има? Проблеми в училище? Или тази твоя среща е минала по-добре, отколкото си казваш?

Личи по изражението на лицето , че по-скоро ме дразни, но се чете и известна надежда.

– Откъде такъв късмет, мамо.

Най-лесно би било да кажа, че си мисля за училище. Или че нещо съм се замечтал. Вероятно така би било и най-добре. Майка ми е щастлива тук. След като разбрахме, че убиецът на баща ми се е бил нанесъл на тавана ни, и след като същият изяде котката , мислех, че ще поиска да се преместим. Или да изгорим къщата. Но тя не го направи. Вместо това направи тази къща удобна и наша в много по-голяма степен от която и да било друга след смъртта на баща ми. Изглеждаше сякаш почти е чакала този момент.

А може би и двамата сме чакали този момент. Защото сега всичко свърши. Приключи.

– Кас? Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Дарявам я с най-успокояващата си усмивка.

– Нищо кой знае какво. Просто си мисля за някакви минали работи.

– Ммм.

Тя вади кибрит от чекмеджето за всичко.

– Защо не запалиш свещта за просветление? Да разкараш малко паяжините в главата си.

– Що не – захилвам се аз и взимам клечка кибрит. – Не трябва ли първо да кажа заклинанието?

Тя маха с ръка.

– Думите невинаги са най-важни. Важното е да знаеш какво искаш.

Тя ме побутва с показалец в гърдите и аз паля клечката.

– Играеш ужасно – казва ми Томас, седнал на дивана през една възглавница от мен.

– Голяма работа, това е просто „Пакман“ – отговарям, докато с последния си живот се набивам право в едно духче и умирам.

– Ако разсъждаваш така, никога няма да биеш рекорда ми.

Изсумтявам. Така или иначе никога няма да мога да бия рекорда му. Това момче има стряскащо прецизна координация очи-ръце. Горе-долу се оправям с „шутърите“, с които стреляш все едно от твоя гледна точка, но на старите аркадни игри всеки път ме разбива. Томас взима джойстика и началната музичка започва отначало. Гледам как Пакман яде череши и точици и праща духчетата обратно в кошарката.

– Просто си запомнил нивата наизуст.

– Може и така да е – ухилва се той.

Телефонът му вибрира и той спира играта на пауза. Този телефон е новост за Томас. Подарък от Кармел, който тя използва, за да му изпраща непрекъснато съобщения и да ни навива да се срещнем с нея в мола. Но молът е мъчение, което можем да си спестим. Може би ако не броим канелените охлювчета на „Синабон“.

Томас въздъхва.

– Искаш ли да се видим с Кармел и Кати в „Синабон“?

Поемам дълбоко въздух. Той дойде, за да ми остави една книга с теории за отвъдния живот, която открил. До „Ексбокса“ е, още опакована в целофан. Изморих се да чета и да стигам само до нови и нови въпроси и до никакви отговори. Изморих се да досаждам на старите съмишленици на баща ми и да получавам само бегли предположения. Това се превърна в дълга, изтощителна задънена улица и колкото и виновен да се чувствам, че си го мисля, това е самата истина.

– Хайде – казвам.

В мола осветлението е ярко и мирише на лосион. Всеки магазин, покрай който минаваме, явно продава едва ли не смисъла на живота. Кармел ни чака отпред сама. Кати е отпрашила в момента, в който е разбрала, че идваме.

– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.

– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.

– Не е вярно – възразява Томас.

– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.

И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.

– Видя ли? – казва Кармел.

Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.

Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.

– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?

Кармел свива рамене.

– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.

Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.

И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана с две каишки за глезена ми. Но току-що усетих как помръдна, както прави понякога, когато преследвам някой призрак. И не си внушавам; беше си осезаемо движение.

Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.

– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.

Роклята на Анна.

Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.

Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето . Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.