Кралица на кошмара

Коридорът води до широко помещение с висок таван. Стълби и скелета прорязват въздуха в компанията на нещо, което прилича на ръждясал конвейер. В единия край има огромна и отдавна изгаснала черна пещ. По-голямата част е разграбена за вторични суровини, но все пак се вижда какво е било. Кой знае колко продукция е минала оттук. Потта на хиляди работници е пропита в пода. Споменът за горещината все още се усеща във въздуха, толкова години по-късно.

Колкото по-навътре влизам, толкова по-тясно ми става. Тук има нещо и присъствието му се усеща. Стискам по-здраво камата. Очаквам всеки момент всички тези машинарии, които не са работили от десетилетия, да се задействат отново. Мирисът на горяща човешка кожа се блъска в ноздрите ми част от секундата преди да бъда съборен по лице на прашния под.

Завъртам се по гръб и скачам на крака, като замахвам с камата и описвам широк полукръг. Очаквам призракът да е точно зад мен и за момент си мисля, че е избягал и че за пореден път ме чака игра на криеница или на призрачен дартс. Но все още усещам миризмата му. И усещам как през помещението свисти ярост на зашеметяващи вълни.

Той стои в далечния край, запречил изхода към коридора, сякаш очаква да побягна натам. Кожата му е черна като горяща клечка кибрит, напукана е и от нея се процежда нещо като разтопен метал, сякаш призракът е покрит със застиващ слой лава. Очите са изпъкнали и яркобели. От толкова далеч не мога да видя дали са просто бели или имат ириси. Боже, дано имат ириси. Мразя го тоя номер със зловещите очи. Но с ириси или без, няма да открия някакъв разсъдък в тях. Всичките тези години, които е прекарал като угаснал въглен, са се погрижили за това.

– Хайде, ела – казвам и завъртам китката си; камата е готова да реже и да промушва.

Има лека болка в гърба и раменете ми, там, където ме удари, но се отърсвам от нея. Той се приближава, ходи бавно. Сигурно се чуди защо не бягам. А може би защото всеки път, като се раздвижи, част от кожата му се пропуква и кърви… или каквото там е това оранжево-червено нещо, което тече от него.

Настъпва моментът, преди да ми се нахвърли. Познавам го по поемането на въздух и начина, по който секундата леко се разтегля. Не мигам. Вече е достатъчно близо и виждам, че има ириси, светлосини, зениците са свити от непрестанната болка. Устата му виси отворена, устните почти ги няма, напукани и изтънели.

Искам да каже нещо, дори само думичка.

Замахва с десния си юмрук към мен; разцепва въздуха на сантиметри от дясното ми ухо, парва ме горещ полъх и усещам ясно мирис на изгоряла коса. Моята коса. Маргаритката ми каза нещо относно труповете… че от тях остават само кости и пепел. Мамка му. Труповете са били пресни. Призракът ги изгаря, изсушава ги и ги оставя там. Лицето му се разцепва от злоба; носа му го няма, а носовата кухина е като зараснала рана с коричка. Бузите му са като въглени, а на места са като спукани плюски. Отстъпвам, за да стоя далеч от ударите му. Заради изгорелите му устни зъбите му изглеждат неестествено големи, а изражението му е на зловеща ухилена гримаса. Колко ли бездомници са видели това лице, събуждайки се малко преди да бъдат опечени отвътре навън?

Приклякам и го подсичам, като успявам да го съборя, но с цената на опърлени пищяли. На едно място дънките залепват за кожата ми. Но нямам време за претенции; пръстите му се стрелват към мен и се завъртам встрани. Платът се съдира и кой знае колко кожа откъсва със себе си.

Майната му, стига толкова. Не е издал и гък. Може и да не му е останал език, а и няма гаранция, че на Анна ще се говори през него. Не знам как мислех да подходя така или иначе. Щях да изчакам. Да се държа любезно.

Свивам лакът и замахвам, готов да забия камата в ребрата му, но се разколебавам. Ножът може да се слее с кожата ми буквално, ако не го направя като хората. Колебанието ми продължава по-малко от секунда. Достатъчно дълго, за да може трептенето на нещо бяло да привлече периферното ми зрение.

Не може да бъде. Сигурно е някой друг, привидение на някой, умрял в този забравен от бога завод. Но ако е така, не е умрял от изгаряне. Момичето, което върви тихо по прашния под, е бледо като лунната светлина. Кестенява коса се спуска по гърба и пада пред искрящото бяло на роклята . Бих разпознал тази рокля навсякъде, независимо дали е неестествено бяла, или изцяло покрита с кръв. Това е тя. Това е Анна. Босите крака се търкат тихо в голия бетон.

– Анна – казвам и скачам на крака. – Добре ли си?

Тя не ме чува. Или ако ме чува, не се обръща.

От пода горящият човек сграбчва обувката ми. Освобождавам се с ритник и не обръщам внимание нито на него, нито на миризмата на изгоряла гума. Побърквам ли се? Халюцинирам ли? Няма как тя да е тук. Не е възможно.

– Анна, аз съм! Чуваш ли ме?

Тръгвам към нея, но не твърде бързо. Ако избързам, може да изчезне. Ако избързам, може да нямам време да я погледам; ако се обърне към мен, може да видя, че няма лице, че е тресящ се труп. Ако я докосна, може да се превърне в пепел в ръцете ми.

С хрущящ звук като от горящо месо мъжът се изправя на крака. Не ми пука. Какво прави тя тук? Защо не ми отговаря? Просто продължава да върви, като не обръща внимание на нищо наоколо. Само че… не съвсем на нищо. Застиналата пещ е в дъното на помещението. Остро предчувствие стяга гърдите ми.

– Анна… – започвам, но се задавям в крясък.

Горящият човек ме хваща за рамото и усещането е като че ли някой е изсипал жарава под ризата ми. Извивам се и се освобождавам и ми се струва, че с крайчеца на окото си виждам как Анна спира, но не съм сигурен, защото съм твърде зает да избягвам удари и да размахвам камата срещу призрака.

Камата пари. Налага се да я подхвърлям от едната ръка в другата за секунда-две, и то само заради някаква си лека, несмъртоносна рана, не повече от оранжево-червена драскотина на гръдния му кош. Трябва да го довърша веднага, да го намушкам и да извадя бързо ножа, като може би преди това увия дръжката в ризата си. Само че не го правя. Просто временно го обезвреждам и се обръщам.

Анна стои пред пещта, пръстите се плъзгат леко по грубия, черен метал. Изричам отново името , но тя не се обръща. Вместо това свива юмрук около дръжката и отваря широката врата.

Нещо във въздуха се променя. Появява се течение и очертанията се изкривяват в зрението ми. Отворът на пещта се разтваря като прозявка, Анна се навежда и изпълзява навътре. Сажди изцапват бялата рокля, оставят черни черти по плата и бледата кожа, като синини. Нещо не е наред с нея; има нещо странно в начина, по който се движи. Като марионетка. Когато се промъква през отвора, ръцете и краката се извиват неестествено назад, като паяк, засмукан през сламка.

Устата ми е пресъхнала. Зад мен горящият човек отново се изправя на крака. Жигосаното ми рамо ми напомня да се отдалеча; едва забелязвам, че куцам заради изгарянията по пищялите. „Анна, махни се оттам! Погледни ме!“ Сякаш пред мен се развива някакъв сън, някакъв кошмар, в който съм безсилен да направя каквото и да било, в който краката ми са от олово и не мога да извикам, да я предупредя, колкото и да се мъча. Когато мъртвата от десетилетия пещ пламва и започва да бълва искри в търбуха си, започвам да крещя с цяло гърло и без думи. Но това няма значение. Анна изгаря зад желязната врата. Бледата ръка, сега почерняла и осеяна с мехури, притиска корпуса, сякаш е размислила твърде късно.

Горещина и дим се издигат от рамото ми, когато призракът дърпа ризата ми и ме завърта. Очите изпъкват от тъмната каша на лицето му, а зъбите скърцат. Погледът ми се връща към пещта. Не си усещам краката и ръцете. Не мога да кажа дали сърцето ми бие. Въпреки изгарянията, които сигурно имам по рамото, съм замръзнал на място.

– Довърши… ме – съска горящият човек.

Не се замислям. Просто забивам камата в корема му, като я пускам веднага, но все пак изгарям дланта си. Отстъпвам, докато той се свлича с конвулсии на пода, и се хващам за един стар конвейер, за да не падна на колене. В продължение на един дълъг момент помещението е изпълнено от смесени крясъци, докато Анна пламти, а призракът в краката ми се сбръчква. Той се сгърчва и се стопява, докато накрая остава нещо, което едва-едва прилича на човек, овъглено и изкривено.