Кралицата на изменниците

Пътуването до Гилдията не беше дълго, тъй като широкият път водеше директно от Пристанището до нейните земи, като заобикаляше само двореца, но на всички им се стори доста продължително. Калън местеше поглед от Лилия към Аний и Ротан, като гледаше предимно възрастния магьосник.

„Изглежда озадачен. И притеснен. Мислех си, че ще е доста по-ядосан, когато разбере, че сме се справили със Скелин без него“. Всеки път, когато срещаше погледа му, тя навеждаше очи.

Когато пристигнаха, Ротан тръгна право към Университета, докато Калън се позабави, за да даде нареждания на кочияша.

— Разпоредителят е в двореца — извика той на Ротан.

Магьосникът се спря и се обърна.

— Върховният повелител Болкан?

— Също е при краля.

— Ще се върнат ли скоро?

Калън помръдна с рамене.

— Сигурно ще се приберат късно.

Ротан примигна и очите му внезапно се разшириха.

— И вие сте били в двореца, когато ви повиках, нали? Случва се в момента, нали?

Калън кимна.

— Но знаех, че ще ме повикате, само ако става въпрос за нещо важно. Мога ли да поговоря с вас насаме?

Ротан остави Лилия и Аний на стъпалата и се върна при Калън. Лилия видя, че Аний гледа с подозрение. Тя се обърна към магьосниците. Устните им помръдваха, но не можеше да се чуе нищо. Най-вероятно се бяха оградили със заглушаваща звуците бариера. „Като че ли става дума за нещо важно, което Ротан е очаквал“.

— Сигурен ли сте, че е той? — попита Ротан и гласът му внезапно прозвуча ясно. Калън кимна. — Добре тогава. За щастие аз трябва да разкрия каквото знам първо на Разпоредителя и Върховния повелител, затова ще трябва да изчакаме завръщането им.

— Може да минат ден-два, докато се освободят, за да се срещнат с вас.

— Да, сигурно. Смятате ли, че кралят ще призове Висшите магове в двореца?

— Не — отвърна Калън. — Той не обича около него да има много магьосници. Искате ли да предам на Разпоредителя и Върховния повелител, че сте намерили Скелин и искате да се срещнете с тях?

— Да, благодаря ви.

Ротан изчака Калън да се качи в каретата. Кочияшът подкара конете. Лилия забеляза, че щом излязоха през портата, те препуснаха с всички сили.

— Бърза — рече тихо Аний и погледна към Ротан. — Кое е толкова важно, че заради него се пренебрегва смъртта на Скелин и проследяването на шпионите му в Гилдията?

Ротан отговори със сериозно изражение на лицето.

— Нещо много важно. Скоро ще разберете.

Аний го погледна замислено.

— Нали няма да ни нападнат отново?

Ротан поклати глава.

— Няма.

— И няма да нападнат някой друг?

— Няма. Стига си гадала. Сега ще ви отведа в дома на Сония, после ще доведа и Гол там. Казах му да чака при…

— Гол е жив? — прекъсна го Аний.

Лилия се усмихна.

— Да. Той ни помогна да те намерим. Ще бъде много щастлив, че си тук.

Аний потрепна.

— Сигурно е много… — Тя въздъхна. — Добре… да идем да се почистим.

Лилия се усмихна.

— Поне една полза да има от забавянето.

„О, Денил“ Сония свали пръстена на Оусън и избърса сълзите от очите си. „Да изгубиш някой, когото толкова обичаш…“ Бяха я връхлетели толкова спомени и чувства, че тя благодари на пръстена на Наки, задето ги беше скрил от Оусън. Разпоредителят бе доста изненадан. Той знаеше, че Денил харесва своя приятел ашаки, но очевидно Денил бе успявал да скрие точно колко го е харесвал.

Тя подозираше, че Оусън дори не е искал да го смята за възможно. „Не това, че Денил може да обича друг мъж — той знаеше за Тайенд, а че може да се влюби в сачаканец. Особено в ашаки. Или че толкова влиятелен сачаканец би могъл да се влюби в Денил“.

Тя се изпълни със съчувствие, припомняйки си гнева на Денил. Ако знаеше, че магьосникът може да стане свидетел на смъртта на любовника си, тя нямаше да предложи Денил да наблюдава битката и да предава резултата на нея и Оусън. „Според мен Денил не е вярвал, че Изменниците ще спечелят. Той беше по-загрижен за Лоркин“

— Съжалявам, Сония — чу се познат глас. — Съжалявам.

Регин. Трябваше да му каже какво се е случило. Когато вдигна глава, тя успя да зърне проблясващи от влага очи, преди да се окаже притисната към топлите му гърди, а ръцете му да я потупват по гърба.

— Нищо не можеше да се направи — каза той. — Той избра смел път и аз му се възхищавам за това.

Вцепенението от изненадата отмина и тя се отпусна в ръцете му, успокоена от топлината и загрижеността му, макар да осъзнаваше грешката му. „Той видя сълзите ми и си помисли, че Лоркин е мъртъв. Проклятие. Той мисли, че Лоркин е мъртъв и е разстроен“. Трябваше да му каже, че греши, но една егоистична част в нея не искаше този момент да свършва. „Той се притеснява за Лоркин. И за мен…“

„Престани! — каза си тя. — Винаги искаш онова, което не можеш да имаш“.

— Всичко е наред. Той е добре — избъбри Сония. Насили се да се отблъсне от него, за да може да го погледне. — Лоркин е добре. — Погледна го в очите, за да му покаже, че не лъже. — Изменниците спечелиха.

В очите му постепенно се появи разбиране. Той се изчерви леко и се усмихна печално. После се намръщи.

— Тогава защо…? — Очите му се разшириха. — Денил?

— Той също е добре. Както и Мерия, и Тайенд. Просто… — Тя поклати глава. — Ще ви обясня по-късно.

Тя усети как ръцете му се отпускат. Той понечи да се отдръпне назад, но тя го хвана за ръцете и леко ги стисна, преди да го пусне.

— Благодаря.

Очите му проблеснаха за миг, после той извърна поглед и лицето му стана сериозно.

— И сега какво?

Тя Се обърна към прозореца.

— Оусън иска да намерим Денил. После трябва да поздравим кралицата, да й кажем, че лечителите ни не са далеч и да видим дали ще ни позволи да имаме Посланик на Гилдията в Арвис.

— Как ще ги намерим?

— Тръгваме натам — посочи тя. — След известно време ще стигнем до улицата, където се проведе битката. Подозирам, че ще я разпознаем по труповете на ашаките. Ако наблюденията на Денил са добър водач, тази улица ще ни отведе до пътя към двореца. Ще го намерим в една къща край пътя. — Сония се запъти към стълбището.

Регин я последва.

— Скоро ще падне нощта.

Докато слизаше по стълбите, Сония се чудеше на приповдигнатото си настроение. „Не трябва да съм толкова весела. — Но Лоркин бе оцелял в битката и тя изпитваше невероятно облекчение. Може би вече щеше да успее да го уговори да се прибере у дома. При тази мисъл притесненията й се завърнаха. — Той ще поиска да остане с Тивара. Ако я обича така, както аз обичах Акарин, той ще я последва навсякъде. Не трябваше да се опитвам да го спирам. — Но го беше направила. — И все пак искам да е щастлив. Никога не бих поискала да страда като мен“.