Кралицата на изменниците

Ашаките нанесоха удар едновременно и Изменниците отвърнаха. В отбранителната линия на ашаките отново започнаха да се появяват дупки. Мъжете излизаха напред, за да заемат местата на падналите и редиците им изтъняваха. Разнесе се някакъв вик и защитниците започнаха бързо да отстъпват, без да нанасят удари, съсредоточавайки усилията си в поддържането на щитове.

„Те губят. Изгубени са. Освен ако не са подготвили нещо в двореца…“

— Денил — каза Мерия.

— Какво? — сопна й се той и веднага съжали за остротата на тона си.

— Пръстенът на Оусън?

Денил изруга, после де извини и измъкна кръвния пръстен от мантията си. Пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

— Денил?

— Да, Оусън. Аз съм. Сблъсъкът навлезе в полезрението ни. Ашаките са се строили в редици на изхода от пътя, но в момента отстъпват.

— Сония, виждаш ли?

— Да — отвърна Сония. Мисловният й глас бе ясен, но Денил не усещаше нито присъствието й, нито мислите й. Отстъпващите Ашаки вече се намираха на петдесет крачки от дома на Ачати и продължаваха да се приближават. Скоро Денил щеше да вижда не само тиловете им. Щеше да види дали Ачати е все още сред тях. Мощен удар запрати двама от тях срещу мъжете, които се движеха зад тях. Денил зърна разбити, окървавени лица.

— Ашаките губят — отбеляза Оусън.

— Може би в двореца имат подкрепления — отвърна Денил.

— Виждате ли Лоркин? — попита Сония.

Денил се извърна към Изменниците и затаи дъх. Стотици от тях се стичаха към пътя. Те се движеха в колони и спретнатият им ред контрастираше рязко с тълпата изтеглящи се ашаки. Докато наблюдаваше, неколцина от първите Изменници се разстъпиха встрани и пропуснаха напред онези, които стояха зад тях.

Той смяташе, че лесно ще открие Лоркин като самотен мъж сред жените, но се оказа, че мъжете магьосници са почти колкото жените и всички са облечени еднакво. Всички бъркаха в джобовете на жилетките, които носеха, и стискаха в ръце съдържанието им. Денил зърна проблясък, после още един и осъзна какво правят.

„Кристали. Те използват кристали“.

Тогава погледът му попадна на познато лице и веднага го изпълни облекчение. Лоркин се намираше в средата на редицата от Изменници и крачеше редом с по-ниска, по-възрастна жена. „Тивара? Не. Никой от робите в Дома на Гилдията не беше толкова възрастен“. Коя тогава беше тази жена?

— Кралицата — каза му Сония.

Денил погледна отново към възрастната жена и забеляза решителността, която излъчваше лицето й. „Кралица Савара — помисли си той. — Пред която скоро ще трябва да коленича и с която ще трябва да преговарям, освен ако ашаките не извадят някакъв последен победен номер“.

Ашаките… се бяха изравнили с дома на Ачати. Броят им беше намалял значително. Той се стегна, щом зърна познатото лице. Една глава се извърна и погледна към него и цялата любов и страх, които се бе опитвал да скрие от Оусън и Сония, избликнаха на повърхността и го парализираха. Ачати се усмихна, сякаш знаеше, че Денил ще наблюдава, от покрива на дома му и отново насочи вниманието си към Изменниците.

Денил не можеше да помръдне. Сърцето му блъскаше в гърдите, докато наблюдаваше как ашаките отстъпват към двореца. „Той не може да умре“. Крал Амакира бе заобиколен от Ачати и един от другите му съветници. Ашаките продължаваха да падат. „Няма да умре — помисли си Денил. — Всичко ще бъде наред, щом влязат в двореца“.

— Ох — каза Мерия. — Погледнете.

Денил отмести поглед и видя, че тя сочи към сградата на двореца. От всички входове се изсипваха хора. След първоначалните надежда и триумф при мисълта, че това са още ашаки, Тайенд подсвирна тихо, както правеше винаги, когато бе впечатлен, и в същото време Денил осъзна, че не вижда проблясващите жакети на ашаките.

— Изменниците вече са го превзели — въздъхна Тайенд. — А ашаките дори не са забелязали.

Денил погледна отново надолу и зачака да открие признаци, че ашаките са осъзнали истината. „Когато го направят, ще се предадат. Нямат друг избор“. Ашаките се бяха скупчили около краля си. Не бяха повече от двайсетина. Някои от тях поглеждаха към двореца. Онези, които вървяха отзад, изкрещяха предупреждения. Денил видя как кралят понечи да се обърне, но се спря. Видя как устните на Амакира помръднаха и Ачати кимна. Кралят и другият му съветник продължиха да отстъпват, но Ачати спря. Ударите на Изменниците се засилиха, може би защото забелязаха, че водачът на враговете им се изгубва от погледите им. Ачати се олюля.

След това направи невъзможен скок назад, преметна се във въздуха и се стовари на земята.

Сърцето на Денил спря. Той гледаше невярващо изкривеното, неподвижно тяло на приятеля си.

„Но… защо? Защо не отстъпи заедно с краля си? Защо се пожертва, когато не беше необходимо? Кралят им сигурно знае, че са загубили. Трябваше да се предаде. Трябваше да направя нещо. Ако знаех, че ще постъпи така, можех да направя нещо…“

Нечии ръце го удържаха. Денил погледна надолу и видя, че Мерия и Тайенд са го хванали за ръцете. Той се изненада и изведнъж осъзна колко се е приближил до ръба на покрива.

— Съжалявам — каза Тайенд. Когато погледна в очите му, Денил откри разбиране и съчувствие. В същото време Мерия каза нещо, но магьосникът не можа да чуе думите й.

— Какво? — попита той.

Тя го гледаше напрегнато.

— Не се опитвайте да ги спасите.

Денил отстъпи назад и издърпа ръцете си.

— За миг си помислих, че се притеснявате за мен — рече той с горчивина. После потрепна от раздразнителността в тона си. Изпълни го гняв и още нещо. Нещо, което заплашваше да го погълне. Внезапно изпита желание да се махне от тях. Да се отърве от гледката. Направи няколко крачки към отвора, през който бяха излезли на покрива.

— Почакайте. — Мерия се приближи бързо до него и го хвана за ръката. Той се отдръпна и усети как нещо се изплъзва от пръста му. „Пръстенът на Оусън. — Беше забравил за него. — Всичко, което видях и почувствах, е било видяно от…“ Но това вече не го интересуваше. Ачати беше мъртъв. „Мъртъв. А аз стоях, гледах и не направих нищо“.

Тайенд се приближи до него и положи ръка на рамото му. Докосването бе едновременно нежелано и успокояващо.

— Да влезем вътре и да изчакаме — предложи елийнецът. — Мерия може да поеме оттук нататък.

Възмущението му се стопи. Тайенд разбираше. Той слезе заедно с приятеля си в къщата на Ачати, мина по коридора и влезе в Господарската стая. Там двамата се спряха, огледаха стаята и погледите им се срещнаха. В очите на Тайенд проблясваха сълзи. Той се приближи до Денил и го прегърна.

— Мислех си, че не го харесваш — прошепна Денил.

— Харесвах го. Просто не колкото теб.

„Не. Не колкото мен“. Денил наведе глава и позволи на сълзите да потекат. Когато най-лошото премина, той се изненада, че може да чувства привързаност и признателност едновременно с мъката и ужаса. „Какъв съм късметлия, че Тайенд е тук, при мен. Той винаги ме е разбирал по-добре от всеки друг. Дори да си останем само приятели, аз се надявам това да не бъде изгубено“.

Когато Тайенд бе до него, той нямаше да оплаква самотен Ачати. Когато Тайенд бе до него, той щеше да намери сили да се изправи лице в лице с хората, които бяха убили Ачати. В лицето на Тайенд той имаше човек, който щеше да си спомня колко добър мъж беше Ачати.

„И сега, след като видях колко безмилостни могат да бъдат Изменниците, трябва да се погрижа те да не решат, че Обединените земи също имат нужда от «освобождаване».“

Без да сваля очи от ашаките, Лоркин прерови джобовете на жилетката си, за в случай, че бе забравил някой кристал, но не откри никакви. Червените и сините пръстени бяха изчерпани, затова той използваше собствения си запас от енергия. Не искаше да използва силата в хранилищните камъни, освен ако не се наложеше.