Мадам Бовари

Та това беше той — виконтът! Тя се извърна; улицата беше пуста! И тя бе тъй съсипана, тъй тъжна, че се опря на стената, за да не падне.

Сетне помисли, че се е излъгала. Всъщност тя нищо не знаеше. Всичко в нея и извън нея я изоставяше. Почувства се изгубена, търкаляща се по волята на случая в несвършващи пропасти и когато стигна в „Червен кръст“, едва ли не с радост съзря добрия Оме, който следеше как качват на „Лястовицата“ голяма кутия, пълна с аптекарски материали; в ръката си държеше вързани в кърпа шест симидчета за своята съпруга.

Госпожа Оме много обичаше тия малки тежки хлебчета във форма на чалма, които се ядат през постите със солено масло — последния образец от средновековната храна, който води началото си може би от века на кръстоносните походи и с които яките нормандци са се тъпкали едно време, като са си въобразявали, че виждат на трапезата си под светлината на жълти факли, между съдове с канелено вино и купища салами, глави на сарацини, които те ще изядат. Жената на аптекаря ги хрускаше героично като тях, макар зъбите й да бяха в окаяно състояние; и всеки път, когато господин Оме пътуваше до града, не забравяше да й вземе, като ги купуваше от големия майстор-хлебар на улица Масакр.

— Драго ми е, че ви виждам! — каза той, като предложи ръка на Ема, за да се качи в „Лястовицата“.

После окачи хлебчетата на ремъците от мрежата в дилижанса и остана гологлав, кръстосал ръце, в замислена наполеоновска поза.

Но когато в подножието на склона както обикновено се появи слепецът, той възкликна:

— Не разбирам как властта още търпи такива осъдителни занаяти. Би трябвало да се затворят тия нещастници, да бъдат принудени да вършат някаква работа! Напредъкът, честна дума, върви с крачки на костенурка! Ние сме още в пълно варварство!

Слепецът протягаше шапката си, която се клатеше до ръба на вратичката като разпран джоб на вътрешната тапицировка.

— Ето на — каза аптекарят, — едно скрофулозно възпаление!

И макар да познаваше тоя клетник, престори се, че го вижда за пръв път, избъбри думите „корнеа, непрозрачна корнеа, склеротика, физиономия“, сетне с бащински тон го попита:

— Отдавна ли, приятелю, боледуваш от тоя страшен недъг? Вместо да пиянстваш в кръчмата, би сторил по-добре да пазиш известен режим.

Препоръча му да пие хубаво вино, хубава бира, да яде хубаво печено. Слепецът продължаваше песента си; всъщност той изглеждаше почти идиот. Най-сетне г. Оме отвори кесията си.

— На, ето ти пет сантима, върни ми два лиара 42 ; и не забравяй моите наставления, ще ти стане по-добре от тях.

Ивер си позволи да изкаже гласно известно съмнение в тяхното действие. Но аптекарят увери, че той сам би го излекувал с една противовъзпалителна помада — собствена негова комбинация, и даде адреса си:

42

Лиар — стара френска монета = 1,5 сантима.

— Господин Оме, до халите, добре известен.

— А сега — каза Ивер — срещу това ти ще ни покажеш комедията.

Слепият клекна и като отметна глава назад, завъртя зеленикавите си очи, изплези език, почна да търка с две ръце корема си, като в същото време изпускаше глух вой, подобно гладно куче. Обзета от отвращение, Ема му хвърли през рамо монета от пет франка. Това беше цялото й състояние. Струваше й се, че е хубаво да го хвърли така.

Колата тръгна отново, но изведнъж г. Оме се надвеси от прозорчето и извика:

— Никакви тестени и млечни храни! Вълнен плат до кожата и болните части от тялото да се опушват с дим от хвойнов плод!

Гледката на познати неща, които се нижеха пред очите й, отвлече постепенно Ема от нейната сегашна мъка. Непоносима умора я премазваше и тя стигна в къщи затъпяла, отчаяна, почти заспала.

„Да става каквото ще“ — казваше си тя.

А пък кой знае? Защо всеки миг да не се случеше някое необикновено събитие? Дори Льорьо можеше да умре.

В десет часа заранта я събуди някаква глъчка на площада. Около халите се бяха натрупали хора да четат някаква голяма обява, залепена на един стълб, и тя видя Жюстен, който се катереше на тротоарния ъглов камък и късаше обявата. Но в тоя миг полският пазач го хвана за яката. Господин Оме излезе от аптеката, а стрина Льофрансоа, сред множеството, като че ораторстваше.

— Госпожо! Госпожо! — влезе с вик Фелисите. — Това е ужасно!

И развълнувано, клетото момиче й подаде жълт лист, който бе откъснало от вратата. Ема с един поглед прочете, че цялата покъщнина се излага на продан.

Тогава те се спогледаха мълчаливо, господарката и слугинята нямаха никакви тайни една от друга. Най-сетне Фелисите въздъхна:

— На ваше място бих отишла у господин Гийомен.

— Вярваш ли?

И тоя въпрос казваше:

„Ти познаваш къщата чрез слугата, дали господарят понякога е приказвал за мене?“

— Да, идете, добре ще бъде.

Тя се приготви, облече черната си рокля, сложи шапката със зърна чер кехлибар; и за да не я видят (все още имаше много свят на площада), пое извън градчето, по крайбрежната пътека.

Стигна съвсем задъхана пред желязната ограда на нотариуса; небето беше мрачно и прехвръкваше сняг.

Щом позвъни, Теодор в червена жилетка се появи на площадката над стъпалата; той дойде да й отвори почти свойски, като на позната, и я въведе в трапезарията.

Широка порцеланова печка бумтеше под един кактус, който изпълваше стенната вдлъбнатина, а в рамки от черно дърво, закачени на стената, която бе облепена с тапети, наподобяващи дъбови дъски, висяха „Есмералда“ от Щойбен и „Жената на Нентефрий“ от Шопен. Сложената маса, двата сребърни спиртника, кристалните дръжки на вратите, паркетът и мебелите, всичко лъщеше от безукорна английска чистота; прозорците във всеки ъгъл бяха украсени с цветни стъкла.

„Ето такава трапезария бих искала да имам“ — помисли Ема.

Нотариусът влезе, притискайки с лява ръка халата си, извезан с палми, а с другата ту снемаше, ту пак бързо налагаше шапчицата си от кафяво кадифе, превзето наведена вдясно, дето се показваха краищата на три руси ивици коса, които, причесани откъм тила, обикаляха плешивия му череп.

След като й предложи стол, той седна да закусва, извинявайки се много за неучтивостта си.

— Господине — каза тя, — бих ви помолила…

— За какво, госпожо? Слушам.

И тя почна да му излага положението си.

Господин Гийомен го знаеше, тъй като имаше скрити връзки с търговеца на платове, който винаги му даваше капитали за ипотечни заеми, които идваха да сключат при него.

Така че той знаеше (дори по-добре от нея) дългата история на тия записи, съвсем малки в началото, с различни имена на джиранти, разделени с дълги срокове и непрекъснато подновявани, до деня, когато, събрал всички протести, търговецът бе натоварил своя приятел Венсар да започне от свое име надлежното съдебно преследване, не желаейки да мине за кръвожаден между съгражданите си.