Мадам Бовари

Тя изпъстри приказките си с обвинения срещу Льорьо, обвинения, на които нотариусът отговаряше от време на време с някоя незначителна дума. Като ядеше котлета си и пиеше чай, той навеждаше брада в небесносинята си връзка, забодена с две диамантени игли, свързани със златна верижка, и се усмихваше със странна усмивка, някак сладникава и двусмислена. Но като видя, че нозете й са измокрени, той каза:

— Елате по-близо до печката… По-високо… до порцелана.

Тя се боеше да не го изцапа. Нотариусът поде с тон на изискано ухажване:

— Хубавите неща не изцапват нищо.

Тогава тя се опита да го трогне и разтрогвайки се сама, разправи му за оскъдността на домакинството си, за неприятностите си, за нуждите си. Той разбираше това: една елегантна жена! И без да прекъсне да яде, съвсем се бе извърнал към нея, така че коляното му досягаше обувката й, подметката на която се изкорубваше, изпускайки пара срещу печката.

Ала когато тя му поиска хиляда екю, той стисна устни, каза, че много му е криво, задето не е поел навреме управлението на състоянието й, защото имало много сгодни начини, дори за една дама, да направи парите си доходоносни. Можела да се хвърли, почти на сигурно, в отлични сделки или в торфените залежи при Грюменил, или в места около Хавър; и той я остави да се къса от яд при мисълта за фантастичните суми, които навярно би спечелила.

— Но защо — продължи той — не сте дошли при мене?

— Не знам… — рече тя.

— Защо, а? Да не сте се страхували от мене? Всъщност аз би трябвало да съжалявам! Ние едва се познаваме! Но аз съм ви много предан: вие вече не се съмнявате, надявам се?

Той протегна ръка, хвана нейната, сложи жадна целувка върху й, после я задържа на коляното си и почна да гали деликатно пръстите й, като в същото време й говореше хиляди нежности.

Неговият безцветен глас шумолеше като ручей; от зениците му излиташе искра и минаваше през отблясъка на очилата, а ръцете му мърдаха по ръкава на Ема, за да опипат нейната ръка над лакътя. Тя чувстваше до бузата си лъха на запъхтяно дишане. Държането на тоя човек й беше ужасно неприятно.

Тя изведнъж стана и му каза:

— Господине, чакам!

— Какво? — рече нотариусът, който тутакси извънредно побледня.

— Парите…

— Но…

И като отстъпи пред много силните си желания, каза:

— Е, добре, да!

Той се влачеше на колене пред нея, без да мисли за халата си.

— За бога, останете! Аз ви обичам!

Хвана я през кръста.

Алена вълна бързо заля лицето на госпожа Бовари. Тя се отдръпна със страшно лице, като извика:

— Вие безсрамно използвате моето отчаяние, господине! Аз съм за съжаление, но не за продан!

И излезе.

Нотариусът остана слисан, втренчил очи в хубавите си шити на гергеф пантофи. Те бяха любовен подарък. Техният вид в края на краищата го успокои. От друга страна, той мислеше, че подобно приключение би го отвело много далеч.

„Какъв негодник! Какъв мръсник!… Каква подлост!“ — казваше си тя, бягайки оттам с нервни крачки под трепетликите край пътя. Разочарованието от неуспеха усилваше негодуванието от оскърбената й свенливост; струваше й се, че провидението ожесточено я преследва и поради това, като се издигна от гордост сама в собствените си очи, никога не бе се изпълвала с такова уважение към себе си и с толкова презрение към другите. Някакво чувство на войнственост я бе обзело. Искаше й се да удря мъжете, да ги заплюва в лицата, да ги стъпче… всички; и продължаваше да бърза право пред себе си бледа, трепетна, яростна, оглеждайки с просълзени очи празния кръгозор и наслаждавайки се сякаш на омразата, която я душеше.

Когато съзря къщата си, обзе я някакво вцепенение. Не можеше вече да пристъпва, а трябваше; от друга страна, де би могла да избяга?

Фелисите я чакаше на вратата.

— Е, какво?

— Не! — каза Ема.

И четвърт час двете заедно прехвърляха имената на разни йонвилски жители, които може би биха й помогнали. Но всеки път, щом Фелисите назоваваше някого, Ема отговаряше:

— Възможно ли е! Те няма да искат!

— А господарят ще се върне!

— Знам много добре… Остави ме сама.

Тя беше опитала всичко. Сега нямаше повече какво да прави; и когато Шарл дойдеше, тя, значи, щеше да му каже:

„Отстрани се оттук. Тоя килим, по който стъпваш, не е вече наш. От твоята къща ти не притежаваш вече ни един мобил, ни една игла, ни една сламка — и аз, аз те разорих, клети човече!“

Тогаз ще избухнат ридания, сетне ще има много плач и накрай, когато изненадата премине, той ще прости.

— Да — шепнеше тя, скърцайки зъби, — той ще ми прости, той, на когото аз и за повече от милион не бих му простила, че се е познавал с мене… Никога! Никога!

Тая мисъл за превъзходството на Бовари над нея я ожесточаваше. Сетне дали тя щеше да признае, или не, сега или подир малко, или утре, той все пак щеше да узнае за катастрофата; значи, трябваше да се очаква тая ужасна сцена и да се понесе бремето на неговото великодушие. Помисли да отиде пак у Льорьо: каква полза? Да пише на баща си: беше много късно. И може би тя се разкайваше сега защо не бе отстъпила пред онзи, когато чу тропот на конски тръс по алеята. Той беше; отваряше вратника, беше по-бледен от варосаната стена. Скачайки по стълбата, тя бързо се измъкна към площада; и жената на кмета, която приказваше пред църквата с Лестибудоа, видя, че тя влиза в жилището на бирника.

Тя отърча да каже на госпожа Карон. Двете дами се качиха на таванския етаж; и закрити от прането, простряно на върлини, те се настаниха удобно, за да гледат вътре в жилището на Бине.

Той беше сам в таванската си квартира, зает да имитира на дърво едно от ония неопределими украшения от слонова кост, които се състоят от полумесеци, от издълбани едно в друго кълба, прави като обелиски и неслужещи за нищо; и той почваше последния къс, завършваше вече. В полумрака на работилницата жълтеникав прах отхвръкваше от машината като снопче искри изпод подковите на галопиращ кон; двете колела се въртяха, бръмчаха; Бине се усмихваше, навел брада, с разтворени ноздри и сякаш потънал най-сетне в онова пълно щастие, което се изпитва несъмнено само при обикновените занятия, когато умът се забавлява с леснопостигнати трудности и се удовлетворява от това осъществяване, отвъд което няма вече какво да се мечтае.

— Ах, ето я! — рече госпожа Тюваш.

Но поради струга беше почти невъзможно да чуят какво казва тя.

Най-сетне на дамите им се стори, че долавят думата франкове и стрина Тюваш пошепна съвсем тихо:

— Моли го да отсрочи плащането на данъците.

— Уж де! — поде другата.

Видяха, че тя се разхожда надлъж и нашир, като разглеждаше по стените халките за салфетки, свещниците, топките за перила, докато Бине си гладеше брадата със задоволство.

— Да не е дошла да му поръча нещо? — каза госпожа Тюваш.

— Но той не продава нищо! — забеляза съседката й.

Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

— Дали не го задиря? — рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

— А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът — той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст — изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки: