Мадам Бовари

— О, неприятностите му идват не от много ум!

И като се усмихна на тоя неразбран от другите каламбур, докторът отвори вратата. Но аптеката гъмжеше от народ и той едва можа да се отърве от господин Тюваш, който се боеше, че жена му може да има пневмония, понеже имала навик да храчи в пепелта; сетне от г. Бине, който усещал понякога силен глад, и от госпожа Карон, която имала сърбежи; от Льорьо, който имал виене на свят; от Лестибудоа, който имал ревматизъм; от госпожа Льофрансоа, която имала киселини. Най-после трите коня поеха и всички решиха, че той никак не е бил любезен.

Общественото мнение бе отклонено от появата на г. Бурнизиан, който минаваше край халите със своето миро.

Оме, както подобаваше на принципите му, сравни свещениците с гарвани, привлечени от мирис на мъртъвци; видът на всяко духовно лице му беше лично неприятен, защото расото му навяваше мисъл за саван, и той мразеше расото от страх пред савана.

Все пак, не отбягвайки от онова, което той наричаше, своя мисия, той се върна у Бовари, придружен от Каниве, когото г. Ларивиер, преди да тръгне, настоятелно бе помолил за това; и дори ако жена му не бе се възпротивила, той би завел и двамата си сина, за да ги привикне с тежките случаи в живота, за да им бъде това един урок, един пример, една тържествена картина, която ще остане по-късно в паметта им.

Когато влязоха, стаята бе преизпълнена със зловеща тържественост. Върху масичката за ръкоделие, покрита с бяла салфетка, пет-шест топчета памук бяха сложени в сребърно блюдо до голямо разпятие между два запалени свещника. Ема, опряла брадичка на гърдите, разтваряше необикновено очите си; и клетите й ръце мърдаха отпаднало по чаршафите с ужасяващото кротко движение на умиращите, които сякаш искат да се покрият вече със савана. Бледен като статуя и с червени като въглени очи, Шарл, без да плаче, стоеше насреща й в долния край на леглото, докато свещеникът, приведен на едно коляно, мълвеше тихичко.

Тя бавно извърна лице и сякаш бе обзета от радост, виждайки изведнъж виолетовия епитрахил, и несъмнено сред някакво необикновено успокоение намери отново забравената наслада на първите си мистични пориви заедно с виденията на вечното блаженство, които започваха.

Свещеникът стана да вземе разпятието; тогава тя протегна шия като жаден човек и долепяйки устни до тялото на богочовека, сложи върху му най-дълбоката любовна целувка, която бе давала досега. След това той прочете Misereatur Indulgentiam 45 , потопи десния си палец в мирото и започна помазването: първо — очите, които толкова бяха възжелавали всичките земни блясъци; после — ноздрите, жадни за топли ветрове и за любовни благоухания; после — устата, която се бе отваряла за лъжа, която бе стенала от гордост и викала от сладострастие; после — ръцете, на които беше приятно от сладостните досягания, и най-сетне — ходилата на нозете, тъй бързи някога, когато тя тичаше за утоляване на желанията си, и които отсега нататък нямаше вече да вървят.

45

Misereatur и Indulgentiam (лат.) — молитви за опрощаване на греховете.

Свещеникът избърса пръстите си, хвърли в огъня късчетата памук, натопени в маслото, и отново седна до умиращата, за да й каже, че сега трябва да слее страданията си със страданията на Исуса Христа и да се остави на божествено милосърдие.

Като свърши увещанията си, той се опита да сложи в ръката й благословена вощеница, символ на небесната слава, с която след малко тя ще бъде обкръжена. Твърде слаба, Ема не можа да стисне пръстите си и свещта щеше да падне на земята, ако не беше г. Бурнизиан.

Но сега тя не беше тъй бледа и лицето й имаше израз на избистрено спокойствие, като че тайнството я бе изцерило.

Свещеникът не пропусна да каже това, той обясни дори на Бовари, че понякога бог продължава съществуването на някои хора, когато смята, че е полезно за спасението им; и Шарл си спомни един ден, когато, също тъй на умиране, тя беше се причестила.

„Може би не трябва да се губи надежда“ — помисли той.

Наистина тя огледа всичко наоколо си, бавно, като човек, който се пробужда от сън; сетне с ясен глас поиска огледалото си и остана известно време склонена към него, до мига, когато едри сълзи потекоха от очите й. Тогава отметна глава, въздъхна и падна на възглавницата.

Веднага гърдите й почнаха бързо да се задъхват. Целият език излезе вън от устата й; очите й се обърнаха, побеляха, подобно абажури на гаснеща лампа; изглеждаше вече мъртва, ако не бе ужасно ускоряващото се разтърсване на гръдния кош, като че душата й подскачаше, за да се откъсне. Фелисите коленичи пред разпятието, а и нозете на аптекаря се подгъваха в коленете, докато г. Каниве гледаше неопределено към площада. Бурнизиан отново почна да се моли с наведено до кран на възглавницата лице, а дългото му черно расо се влачеше след него в стаята. Шарл беше от другата страна, коленичил, с прострени към Ема ръце. Той държеше нейните ръце и ги стискаше, потрепервайки при всеки удар на сърцето й като отражение на развалина, която се руши. Колкото по-силно ставаше хъркането й, толкова по-бързо свещеникът четеше молитвите; те се сливаха със заглушените ридания на Бовари, а навремени като че всичко се загубваше в глухия шепот на латинските срички, които звънтяха като погребална камбана.

Изведнъж по тротоара се чу шум от груби дървени обувки и търкане на бастун; раздаде се глас, един хриптящ глас, който пееше:

Летният зной над полето трепти и за любов на момите шепти.

Ема се дигна като галванизиран труп, с разпуснати коси, с втренчени зеници, с отворена уста.

За да събира класове, които нивата отглежда, в пожънатите редове Нанет грижливо се навежда.

— Слепецът! — извика тя.

И почна да се смее с жесток, безпаметен, безнадежден смях, като й се струваше, че вижда грозното лице на нещастника, което се издигаше сред вечния мрак като ужасно плашило.

Вятърът изви и сред тежкия зной грабна й късата рокличка той!

Едно сгърчване я метна върху постелята. Всички се приближиха. Тя бе престанала да съществува.

IX

Винаги след смъртта на някого наоколо настъпва някакво слисване — толкова е мъчно да се проумее това втурване на небитието и че трябва да повярваш в него.

Ала все пак, когато видя, че тя е неподвижна, Шарл се хвърли върху нея с вик:

— Сбогом! Сбогом!

Оме и Каниве го изведоха от стаята.

— Въздържайте се!

— Да — думаше той, като искаше да се отскубне, — аз ще бъда благоразумен, няма да направя нищо лошо. Но оставете ме! Искам да я видя! Та това е жена ми!

И плачеше.

— Плачете — рече аптекарят, — оставете се на природата, ще ви стане по-леко!

Станал по-слаб от дете, Шарл се остави да го заведат долу в залата, а г. Оме скоро отиде у дома си. На площада към него се прилепи слепецът, който, след като се бе довлякъл до Йонвил с надежда за противовъзпалителна помада, питаше всеки минувач де живее аптекарят.

— Хайде де! Като че малко други грижи имам. Е, няма що, ела по-късно.

И бързо влезе в аптеката.

Трябваше да напише две писма, да приготви успокоително питие за Бовари, да измисли някаква лъжа, за да скрие самоотравянето, и да я напише като статийка за „Фенер“, без да се смятат хората, които го очакваха, за да научат новини; и след като всички йонвилски жители добре чуха неговата история, че тя сбъркала захарта с арсеник, когато се канела да приготви крем-ванилия, Оме още веднъж отиде у Бовари.