Мадам Бовари
Шрифт:
Намери го сам (г. Каниве току-що си бе отишъл), седнал в креслото до прозореца и съзерцаващ с идиотски поглед плочките на всекидневната.
— Ще трябва сега — каза аптекарят — вие сам да определите часа на церемонията.
— Защо? Каква церемония?
Сетне добави, заеквайки уплашено:
— О, не, нали! Не, аз искам да си я запазя.
Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.
— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.
И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.
Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори
— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.
— Ах! — рече Бовари.
Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.
— Я гледай, господин Тюваш минава.
Шарл повтори като машина:
— Господин Тюваш минава.
Оме не се реши да му заговори пак за нарежданията по погребението; по тоя въпрос свещеникът успя да го склони.
Той се затвори в кабинета си, взе перо и след като рида известно време, написа:
„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. Не искам нищо да ми се приказва, аз ще имам сили. Отгоре цяла да бъде покрита с голям къс зелено кадифе. Искам това. Направете го.“
Господата много се учудиха на тия романтични хрумвания на Бовари и аптекарят веднага отиде да му каже:
— Това кадифе ми се вижда прекалено. От друга страна, разноските…
— Какво ви засяга вас? — викна Шарл. — Оставете ме! Вие не я обичахте! Махайте се!
Духовникът го взе под ръка, за да го поразходи из градината. Той приказваше за суетността на земните неща. Бог е много велик, много добър. Би трябвало безропотно да се подчиняваме на неговите повеления, дори да му благодарим.
Шарл избухна в богохулство.
— Аз мразя тоя ваш бог!
— Духът на непокорство е още във вас — въздъхна свещеникът.
Бовари се отдалечи с големи крачки. Той вървеше покрай стените близо до овощните дървета и скърцаше със зъби; изпращаше погледи към небето, изпълнени с проклятие; но ни един-единствен лист не помръдна.
Ръмеше ситен дъжд. Шарл, който беше разгърден, почна да трепери; прибра се и седна в кухнята.
В шест часа на площада се чу шум на раздрънкана железария: беше „Лястовицата“, която пристигаше; и той стоя със залепено до стъклото чело да гледа как слизат един след друг всички пътници. Фелисите му постла един дюшек в салона; той се тръшна на него и заспа.
Макар и философ, г. Оме почиташе мъртъвците. И без да се сърди на бедния Шарл, вечерта той пак дойде за бдение при покойната, като донесе три тома и една папка, за да си взема бележки.
Господин Бурнизиан беше там и две големи свещи горяха при възглавницата на леглото, което беше измъкнато из алкова.
Аптекарят, комуто мълчанието тежеше, скоро изказа няколко съжаления за тая „злочеста млада жена“, а свещеникът отговори, че сега оставаше само да се моли човек за нея.
— Но все пак — поде Оме — от двете едно: или тя е умряла опростена (както се изразява църквата) и тогаз няма никаква нужда от нашите молитви; или пък е починала непокаяна (такъв е, мисля, църковният израз) и тогава.
Бурнизиан го прекъсна със сърдит тон, че и в тоя случай човек трябва да се моли.
— Но — възрази
аптекарят — щом бог знае всичко, което ни е потребно, защо трябва да се молим?— Как! — рече духовникът. — Молитвата! Та вие не сте ли християнин?
— Прощавайте! — каза Оме. — Аз се възхищавам от християнството. Най-напред, то премахна робството, въведе в обществото една нравственост…
— Въпросът не е в това! Всички свещени текстове…
— Ох! Ох! Колкото за текстовете, отворете историята; известно е, че те са фалшифицирани от езуитите.
Шарл влезе и като се упъти към леглото, бавно дръпна завесите.
Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата й, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците й и очите й почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите й, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала.
Часовникът на църквата удари два часа. Чуваше се силният ромон на реката, течаща в мрака, под терасата. От време на време господин Бурнизиан се секнеше шумно, а Оме скърцаше с перото по хартията.
— Хайде, скъпи приятелю — каза той, — идете си, тая гледка ви къса душата!
Щом Шарл излезе, аптекарят и свещеникът отново почнаха препирните си.
— Четете Волтер! — думаше единият. — Четете Холбах, четете „Енциклопедията“!
— Четете „Писмата на неколцина португалски евреи“! — казваше другият. — Четете „Основанията на християнството“ от Никола, бивш магистрат!
Те се горещяха, бяха се зачервили, говореха едновременно, без да се чуват; Бурнизиан се възмущаваше от подобна дързост; Оме се учудваше от такава глупост; и щяха да почнат да се оскърбяват, когато изведнъж Шарл отново се появи. Някакво непреодолимо привличане го водеше, той постоянно се качваше по стълбата.
Заставаше срещу нея, за да я вижда по-добре, и се загубваше в това съзерцание, което не беше вече мъчително, тъй като беше дълбоко.
Припомняше си случаите на каталепсия, чудесата на магнетизма и си казваше, че като пожелае това извънредно силно, ще успее може би да я възкреси. Веднъж дори се наведе над нея и тихичко извика: „Ема! Ема!“ Дъхът му, издъхнат силно, разлюля пламъка на свещите до стената.
Призори пристигна госпожа Бовари — майката; прегръщайки я, Шарл отново се обля в сълзи. Тя се опита, както бе сторил аптекарят, да му направи бележки по разноските за погребението. Той избухна тъй силно, че тя млъкна и дори той я натовари да отиде веднага в града, за да купи каквото трябваше.
Целият следобед Шарл остана сам; бяха завели Берта при госпожа Оме; Фелисите беше горе, в спалнята, заедно със стрина Льофрансоа.
Вечерта Шарл приемаше посетители. Ставаше, стискаше ръка, без да говори, след това посетителят сядаше при другите, които образуваха голям полукръг около камината. С наведени лица, с метнати един върху друг нозе, те клатеха крак от коляното надолу, като в същото време пускаха от време на време по някоя дълбока въздишка; и всеки се отегчаваше безгранично, но все пак никой не искаше да излезе преди другите.