Мисията на посланика

Денил се взря в слабия мъж, който се смееше на нещо, което му бяха казали.

— А не с Господаря на архивите?

— Не — отвърна ашаки Ачати и поклати глава. — Само ако страдате от безсъние.

Ашаки Викато се изкиска.

— Старият Ричаки се интересува повече от документирането на настоящето, отколкото от ровенето в миналото. Господарю Кирота!

Слабият мъж се обърна и се усмихна, когато Викато му се поклони. После си проправи път до тях.

— Да, ашаки Викато?

— Посланик Денил се интересува от историята. Как ще предложите да задоволи интереса си, докато е в Арвис?

Кирота повдигна вежди.

— Наистина ли? — После се замисли, смръщвайки вежди. — Не е лесно да се получи достъп до архивите или библиотеките — предупреди той. — Всичките ни библиотеки са частна собственост и ви трябва разрешение от Господаря Ричаки, за да разгледате архивите на двореца.

Ачати кимна.

— Аз съм в добри отношения с повечето собственици на библиотеки в Арвис — той погледна към Денил. — Ако желаете мога да ви запозная и да видим дали няма да ви осигурим достъп до някои от тях.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите — отвърна Денил.

Ачати се усмихна.

— Няма да е трудно. Всички те ще искат да се запознаят с новия Посланик на Гилдията. Единственото, което може да ви създаде проблем, е да ги накарате да ви оставят сам, за да прочетете нещо. Има ли някоя част от историята, която да ви интересува най-много?

— Колкото по-стара, толкова по-добре. И… — Денил се поколеба, обмисляйки как да формулира изречението си. — Бих искал да попълня пропуските в знанията ми за сачаканската история, но освен това бих искал да попълня и някои празноти в киралийската.

— Имате празноти? — Кирота отново повдигна вежди. — Но не е ли така навсякъде? — той се усмихна и бръчките по слабото му лице станаха още по-дълбоки. Денил осъзна, че мъжът е доста по-възрастен, отколкото бе предположил първоначално. — Може би и вие ще ми помогнете да запълня някои от нашите пропуски, посланик Денил.

Денил кимна.

— Ще направя каквото мога.

Докато Ачати оглеждаше стаята, може би за да провери дали не е пропуснал да представи някого, Денил осъзна, че макар да е заобиколен от черни магьосници, той се чувства напълно спокоен. Това бяха могъщи и влиятелни мъже, а той често бе контактувал с такива хора в миналото. „Може би тази роля няма да е по-трудна, отколкото беше в Елийн. Не че там ми беше лесно. И очевидно черната магия не пречи на научните интереси“. Той почувства как въодушевлението му нараства при мисълта за всички архиви, на които би могъл да се натъкне в частните библиотеки, споменати от Ачати. Изведнъж го жегна лека болка и тъга. „Щеше да е хубаво да мога да споделя откритията си с Тайенд. Но вече не съм сигурен, че ще го интересува чак толкова. И въпреки че всички тези мъже се държат приятелски, той е на сигурно място в Киралия“.

Тълпата пред Северната болница бе по-малка от обичайното. Към каретата се обръщаха бледи лица, в чиито очи пламтеше надежда, но израженията им бяха резервирани. Когато колата се обърна и мина през портата, Сония въздъхна.

Когато бяха отворени първите болници, пред вратите им се събираха орди от болни хора, както и такива, които се надяваха да зърнат легендарната магьосница от копторите, някогашна изгнаница и защитничка на Киралия. Онези, които не се плашеха от черната й мантия, се струпваха около нея, просеха или просто бръщолевеха, пречейки й да влезе в сградата и да си върши работата. Сърце не й даваше да ги отблъсне с магия. И други лечители се бяха сблъсквали със същия проблем, когато все още неприетите за лечение в болниците бедняци и техните семейства ги заобикаляха с молби за помощ.

Затова край лечебниците бяха построени оградени пътища за каретите, а входовете към тях се охраняваха от стражници. Така лечителите можеха да стигат необезпокоявани от колата до входа на болницата.

Сония изчака стражниците да й извикат, че пътят е разчистен и слезе от каретата. Когато се обърна, за да им благодари, двамата стражници се поклониха. Тя чу страничната врата на болницата да се отваря.

— … тъкмо навреме… О!

Сония се обърна и видя как лечителката Олия я гледа ужасено.

— Простете, Черна магьоснице Сония. Аз… ние…

— Аз трябва да ви се извиня — усмихна се Сония. — Закъснях. Или по-скоро лечителят Дрейвън закъсня. Майка му внезапно се разболя и аз предложих да го заместя — тя отстъпи встрани и кимна към каретата. — Вървете. Сигурно сте изморена.

— Благодаря! — Олия изтича покрай нея с пламнали бузи и се качи в каретата.

Сония се обърна и влезе в болницата. Голяма стая, пълна с лечителски запаси. Разположените по средата столове, където да си отдъхваха изморените лечители и помощници, оформяха нещо като олтар на усамотението между входа за лечители и обществената стая. В един от столовете седеше млада жена със зелена мантия, чиито устни се извиха в крива усмивка.

— Добър вечер, Черна магьоснице Сония — каза Никея.

— Лечителке Никея — отвърна Сония. Тя харесваше Никея. Младата лечителка се бе записала доброволно за работа в болницата скоро след като бе приета в Гилдията и откри удоволствието от това хем да изцелява хората, хем да им помага. Родителите й бяха прислужници в един от по-незначителните Домове.

— Тази вечер като че ли ще бъде тихо.

— Повече или по-малко — Никея сви рамене. — Правилно ли чух? Замествате лечителя Дрейвън?

— Да.

Никея се изправи.

— Тогава по-добре да уведомя Адрия, че сте тук.

— Ще дойда с теб.

Двете минаха през вратата, която водеше към основната част на болницата и я заключиха зад себе си с магия. Докато вървяха по коридора, Сония чуваше звуците, които се разнасяха от стаите за лечение. Свистящо дишане й подсказа, че в една от стаите има пациент с дихателни проблеми, стоновете от друга подсказваха, че вътре има някой, който изпитва болка. Както винаги, всички помещения бяха заети — като в някои от тях, освен пациента, присъстваха и двама от членовете на семейството, които биваха допускани, за да помагат при грижите за него.

Твърде малко бяха лечителите, които проявяваха желание да работят в болниците, за да лекуват тълпите от болни хора и честно казано силите им не достигаха. Но дори всички лекари от Гилдията да дохождаха всеки ден тук и да работят — пак нямаше да е достатъчно. Сония знаеше, че в болниците ще разполага с ограничена лечителска сила, затова я приемаше като рядко и силно лекарство. Използваха я само за лекуването на хора, които нямаше да оцелеят без нея. При останалите прилагаха лекарства и хирургия.

Така се разбра, че лечителите на Гилдията не познават лекуването без магия толкова добре, колкото някога. Онези от тях, които се бяха присъединили към Сония, започнаха да разширяват и развиват областите на познание, които бяха пренебрегвани през годините. Някои лечители все още смятаха лекуването без магия за примитивно и ненужно, но лейди Винара — Повелителката на лечителите, мислеше иначе. Сега тя изпращаше при Сония всички ученици, които бяха избрали да се обучават за лечители, за да овладеят немагическото лекуване и да научат защо все още е необходимо.