Мисията на посланика

— Дадохме ви отпочинали коне, плюс храна и вода за три дни — ще ви стигнат, за да прекосите пустошта. В каретата има продукти и за вас, а аз помолих готвача да ви приготви нещо вкусно за следващото ви спиране. Не е кой знае какво, но може да се окаже последната киралийска храна за доста дълго време.

— Благодаря ви, наблюдателю Ортън.

Мъжът се усмихна.

— За мен беше удоволствие, посланик Денил — той погледна към Лоркин. — Надявам се двамата с лорд Лоркин да имате спокойно пътуване и на връщане да поостанете малко повече.

Денил кимна.

— Ще направим всичко възможно, за да попречим на нашествениците да проверят новата ни защита.

Ортън се засмя и се обърна към каретата.

— Сигурен съм, че ще го направите.

Вратата на каретата се отвори, несъмнено от магията на Ортън. Денил се качи вътре и седна, последван от Лоркин. Двамата продължиха да махат за довиждане, докато Ортън не се скри от погледите им. Денил погледна към Лоркин, който му се усмихна в отговор.

— Подозирам, че наблюдателят Ортън няма много посетители — каза тихо младият мъж.

— Така е. Изглеждаш ми по-весел от сутринта — отбеляза Денил.

Усмивката на Лоркин се разшири.

— Вече сме в Сачака.

Денил усети студени тръпки по гърба си. „Той е прав. В момента, в който излязохме от тунела, вече не се намираме на наша земя. Ние сме в екзотичната Сачака, сърцето на някогашната империя, която е включвала Киралия и Елийн. Земята на черните магьосници. Всички са много по-могъщи от мен…“

Сигурно така се чувстваха търговците или дипломатите, общуващи с магьосниците в Обединените земи — винаги знаещи колко са безпомощни пред лицето на магията, но разчитащи на дипломацията и заплахата за възмездие, за да се предпазят. Денил се сети за кръвния пръстен, който му беше дал Разпоредителят Оусън. Черният магьосник Калън го беше направил от кръвта на Оусън, за да може Денил да се свързва с него. „За месечните доклади и само в спешни случаи. Сякаш би могъл да попречи на някой черен магьосник да ме убие…“

Изведнъж скалната стена пред очите му изчезна и на нейно място се появи огромна бледна шир. Лоркин възкликна нечленоразделно и се приближи до прозореца, за да вижда по-добре.

— Значи това е пустошта — рече шепнешком той.

Отстрани на пътя се спускаше стръмен гол склон, който достигаше до каменистите, рушащи се хълмове в ниското. Надиплена около тях, като замръзнало море, се ширеше пустинята, покрита с развълнувани дюни. Денил внезапно осъзна, че въздухът е сух и има вкус на прах.

— Така изглежда — отвърна той.

— По-голяма е, отколкото очаквах — рече Лоркин.

— Учили са ни, че целта й е да представлява преграда — каза Денил. — Но в старите архиви се споменава, че е можела да се използва като такава. Което предполага, че пустошта не е създадена умишлено. Поне не това е било намерението на Гилдията.

— Значи никой не знае със сигурност как е била създадена, да не говорим защо?

— Има няколко архива, които твърдят, че онези, които са я създали, са възнамерявали да отслабят Сачака, като я лишат от най-плодородните й земи. Попаднах на писма, в които някои магьосници подкрепят идеята, а други смятат, че това е ужасно. Но това са писма от хора, които реагират на слухове и клюки, а не на официални решения.

Лоркин се намръщи.

— Не за пръв път някой действа без знанието на Гилдията.

— Така е — Денил се зачуди дали Лоркин няма предвид родителите си. В тона му имаше огорчение. Няколко минути двамата просто седяха и гледаха пустинята. След това Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Земята така и не се е възстановила. Дори и след седемстотин години. Някой опитвал ли се е да я възроди?

Денил сви рамене.

— Не знам.

— Може би е добре, че никой не знае как е станала такава. Ако се изправим пред нова война — а не срещу група изгнаници — ни чакат големи проблеми.

Поглеждайки към съсипаната земя, Денил не можеше да не се съгласи с това.

— Във всички документи се споменава, че сачаканците били вбесени от опустошението. Ако са знаели как да отвърнат на удара, са щели да го направят. Според мен те едва ли знаят нещо повече от нас.

Лоркин кимна.

— Сигурно така е по-добре — той се намръщи и погледна към Денил. — Но ако ние открием нещо…

— Ще трябва да го запазим в тайна. Поне докато не предадем информацията на Върховния повелител Болкан. Това ще е по-опасно дори от познанието за черната магия.

Глава 9 В търсене на истината

Също като много други ученици, дошли от по-бедните части на града, Норин беше нисък на ръст. Но докато вървеше между двамата воини, които го съпровождаха до Заседателната зала, той изглеждаше още по-дребен. Когато момчето погледна към редиците насядали магьосници, които бяха вперили погледи в него, Сония почувства как сърцето й се свива от съчувствие при вида на пребледнялото му лице. После то сведе поглед.

„Жестоко е да го изправят пред цялата Гилдия — помисли си тя. — Изслушване само в присъствието на Висшите магове щеше да е достатъчно сплашващо и унизително. Но някой иска да го накаже за назидание на другите“.

Според правилата на Гилдията всеки ученик, който пропусне занятие в Университета или напусне земите на Гилдията без разрешение, се смяташе за потенциален отстъпник и трябваше да бъде изправен пред събралите се магьосници, за да обясни поведението си, макар наказанието да беше определяно единствено от Висшите магове.

„Ако не беше открит точно преди деня на Съвета, може би щяха да му спестят това. Но е много по-лесно да се прилепи едно Изслушване след края на обсъжданията, отколкото да се организира отделно. Подозирам, че ако Оусън бе принуден да се заеме със задачата да събере цялата Гилдия за това Изслушване, той щеше да намери вратичка в правилата и да свика само Висшите магове“.

Придружителите спряха отпред, Норин застана до тях и се поклони на Висшите магове. Разпоредителят Оусън се обърна към тях — и по-точно към Сония. За части от секундата погледите им се срещнаха, след което той извърна очи.

Останалите забелязаха очите му и самата Сония се оказа обект на спекулативни погледи от Върховния повелител Болкан, лейди Винара и директора Джерик. Тя устоя на порива да свие рамене, показвайки им, че няма представа защо Оусън е избрал точно този момент да я погледне, но вместо това избра да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху ученика.

Разпоредителят се приближи до Норин, който се изгърби, но не го погледна.

— Ученико Норин — каза Оусън, — ти си отсъствал от Гилдията и Университета цели два месеца. Пренебрегнал си всички искания за завръщането ти, принуждавайки ни да те задържим. Ти познаваш законите, които ограничават придвижването на учениците и местата, където могат да живеят. Защо ги наруши?

Норин повдигна рамене, пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. После се изпъна и погледна Разпоредителя.

— Не искам да бъда магьосник — каза той. — Щеше ми се да искам, но се налага да се грижа за семейството си — той млъкна и отново заби поглед в земята. Сония не виждаше лицето на Оусън, но позата му издаваше търпеливо очакване.