Мисията на посланика

— Трябва да призная, че не знам къде да отидем сега. Аз…

— На запад — каза му Денил. — Лоркин е преоблечен като роб и двамата с Тивара се намират в една каруца, която пътува към имението на ашаки Тикако в провинцията.

Ачати го зяпна изненадано, после се усмихна.

— Робинята. Тя ли ви го каза?

— Да.

— Колкото и да са необичайни вашите методи, очевидно са ефективни — усмивката на мъжа изчезна. — Хм… Това означава… че е възможно да се потвърди едно от най-лошите ми предположения.

— Че ашаки Тикако го е прочел в съзнанието на робинята си, но не ни е казал, защото е замесен в отвличането на Лоркин, или че сачаканските методи за разчитане на съзнанието не са толкова ефективни, колкото трябва да бъдат?

Ачати сви рамене.

— Първото е малко вероятно. Тикако е роднина на краля и е един от най-верните му поддръжници. Второто отдавна ни е известно. Трябва време и концентрация, за да бъде разчетено изцяло едно съзнание — той се намръщи. — Но умът работи така, че онова, което трябва да бъде скрито, винаги се появява в мислите по време на разчитането. Тикако трябва да е видял тази информация. Фактът, че това момиче е успяло да я скрие, намеква за способности, които тя не би трябвало да притежава. Способности, които притежават само членовете на една особена група бунтовници.

— Бунтовници?

— Те наричат себе си Изменниците. Използват робини като шпиони и за извършване на покушения и отвличания. Някои хора — предимно жени — вярват, че те представляват общество, създадено само от жени, защото приемат най-вече жени в трудно и лошо положение. Подозирам, че това е слух, който да подтиква жертвите им към сътрудничество, а истинската причина да отвличат жени, е да ги продават в робство тук или в някоя друга страна.

Тръпки полазиха по гърба на Денил.

— В такъв случай какво искат от Лоркин?

— Не съм сигурен. Понякога се бъркат в политиката. Обикновено чрез подкупи или изнудване, но понякога извършват покушения. Според мен единствената им полза от отвличането на Лоркин е, че ще разгневят краля — той се намръщи със замислено изражение на лицето. — Освен ако не искат да предизвикат война между двете ни държави.

— Ако намеренията им бяха такива, те щяха да убият Лоркин.

Ачати срещна погледа му с мрачно изражение на лицето.

— Може би все пак възнамеряват да го направят.

— В такъв случай трябва да ги намерим бързо. Имали много пътища, които водят към имението на Тикако на запад?

Сачаканецът не отговори. На лицето му се изписа недоумение.

— Но защо изобщо ни го каза? — попита той.

— Кой?

— Робинята. Ако е Изменница, защо ви каза как да намерите Лоркин? Дали не се опитва да ни извади от релси?

— Може би Изменниците нямат нищо общо с това и просто не искат да бъдат обвинявани за отвличането на Лоркин.

Ачати се намръщи още повече.

— Това е единствената ни следа. Лъжлива или не, ние нямаме друга алтернатива, освен да тръгнем по нея.

По пътя до провинциалното имение на Тикако имаше непрекъснато движение, което принуди Лоркин да последва съвета на Тивара и да не говори, за да не привлича внимание киралийският му акцент. Той не можеше да я попита къде отиват, нито да се опита да научи повече за нейните хора или за тези, които се бяха опитали да го убият. Кожата го сърбеше от боята, с която го бяха намазали. Всеки път, когато се чешеше, Тивара му се мръщеше неодобрително и леко го ритваше по глезена, когато той забравяше къде се намира и се зазяпваше директно в преминаващите хора — дори в робите. Това изключително много го дразнеше и превръщаше бавното тътрене на каруцата, теглена от древната кранта, в почти непоносимо преживяване.

От време на време той я стрелваше с поглед, забелязвайки напрежението в тялото й и нервното дъвчене на долната й устна. Не можеше да не се възхити на почти безупречната й кафява кожа. За пръв път я виждаше навън, на дневна светлина, а не в отблясъците на домашните фенери или магическото кълбо. Кожата й сияеше от здраве и той се улови, че се чуди дали при допир ще е също толкова топла, каквато бе кожата на Рива. След тази мисъл неизбежно го връхлетя споменът за трупа върху леглото му, за изцъклените й очи и той бързо отмести поглед.

„Опасно е да изпитвам привличане към жена като Тивара — помисли си той. — Но по някаква причина загадъчността, която витае около нея и силата й я правят още по-изкусителна. Но сега не е моментът да си губя ума по някоя жена. Съществува реалната опасност накрая да изгубя не само ума си“.

На третия ден от пътуването им тя най-накрая измърмори, че приближават крайната си цел. Слънцето се носеше над хоризонта. Той почувства облекчение, че повече няма да спят в каруцата, но то бързо се изпари, когато Тивара му каза какво е следващото нещо, което трябва да направи. Щяха да влязат в друго имение, където трябваше да се преструва на роб. Щяха да се нахранят и да преспят там, но тя щеше да разбере какво следва едва след като се свържеше с хората си.

Това щеше да е по-рисковано изпитание от маскировката му.

Жената му нареди да не казва нищо повече от необходимото, да не вдигна поглед от земята, да се подчинява без колебание и да се придържа колкото се може повече към сенките.

После тя кимна към един отвор в стената пред тях и му каза да подкара каруцата натам. Беше малко странно домашна робиня да придружава роба, който извършва доставките, затова те си бяха измислили оправданието, че тя му показва пътя и го учи как да кара каруцата, защото е нямало други свободни роби. Уроците му бяха приятни, въпреки невъзможността да й задава много въпроси от страх, че могат да бъдат чути.

Те минаха успешно през отвора, макар ръбът на каруцата да се отърка в едната стена. Лоркин погледна към сградата. Край тях се суетяха фигури — всичките на роби, съдейки по дрехите и маниерите им. Когато каруцата се приближи се спряха за миг да ги огледат и продължиха да си вършат работата.

— Оттам — посочи му Тивара един сводест вход. Той насочи каруцата към малък вътрешен двор. От една врата се появи едър роб, който носеше на главата си лентата на надзирател на робите и махна на Лоркин да спре.

Каруцата спря. Усещайки погледа на надзирателя, Лоркин не вдигна очи от земята. Появиха се още двама роби и отидоха до коня.

— Не съм те виждал досега — отбеляза мъжът.

Тивара кимна.

— Аз съм Вара. Това е Орк. Той е нов.

— Малко е слабичък за доставчик.

— Като поработи, ще натрупа мускули.

Мъжът кимна.

— А ти защо си тук?

— Трябваше да му показвам пътя — гласът й прозвуча самодоволно. — Нямаше други свободни.

— Хм! — надзирателят махна с ръка и й обърна гръб. — Господарят иска каруцата да бъде напълнена веднага, за да можете да тръгнете на разсъмване. Няма да получим храна, докато не свършим.