Мисията на посланика

Но Сери каза, че ключалките на убежището му са били отворени с магия, а не, че семейството му е било убито с магия. Може би тя просто предоставяше услугите си на магьосница, но не и на убиец. Сония се намръщи.

— Откъде си сигурен, че тази жена и Ловецът на Крадци са един и същ човек?

— Или е тя, или работи за Ловеца на Крадци, или в града има двама отстъпници. Заловиш ли я, ще можеш да прочетеш съзнанието й и да разбереш.

— След това разпита ли продавача?

Той поклати глава.

— Имаме нужда от него и магазина му, за да поставим и друг капан — очите му проблеснаха. — Само че този път ти ще бъдеш с мен и ще си хванем един отстъпник.

Сония се намръщи.

— Иска ми се да беше възможно, но не мога свободно да обикалям из града, Сери. Ако не отивам в болниците, трябва да искам разрешение.

Раменете му се отпуснаха в почти детинско разочарование. Той се замисли.

— Може би ще успея да я подмамя по някакъв начин при теб.

— Съмнява ме, че ще се приближи до някой от гилдийските магьосници, а болниците са пълни с тях.

— Освен ако не уредиш някоя вечер всички да си тръгнат и да пуснем слух, че тук е пълно с книги за лечение.

— Трябва да им обясня защо, а ако го направя, все едно съм каза ла на Гилдията и ще трябва да ги оставя да я заловят.

— Не можеш ли да измислиш някаква друга причина?

Сония въздъхна. Сери едва ли се вълнуваше от това, че никой не му е възложил откриването на отстъпничката и никой не е поискал от него да помогне на Гилдията при залавянето й. Той просто искаше да си отмъсти — и със сигурност да не бъде следващата жертва на Ловеца на Крадци.

„Бих искала да му помогна. Но Гилдията ще очаква от мен да им съобщя за отстъпничката и ако открие, че не съм го направила, това ще даде на хората поредната причина да не ми се доверяват“. Безупречното й досие след ичанското нашествие щеше да бъде опетнено от лъжа, а всички и без това се отнасяха твърде чувствително към миналото й и владеенето на черната магия. Те щяха да й отнемат свободата да управлява болниците. Щяха да ограничат движенията й само в земите на Гилдията.

„По-добре да предам информацията на Висшите магове и да ги оставя да се оправят с нея. Няма значение дали аз или някой друг ще намери отстъпничката, важното е да бъде открита. И в двата случая Сери ще получи отмъщението си и своята безопасност“.

— Знаеш ли къде е сега тази жена? — попита Сония.

Сери поклати глава.

— Но знам как изглежда, а видът й е достатъчно странен, за да пратя и други по петите й.

— Не позволявай на никой да я доближава! — предупреди го тя. — Тази жена очевидно контролира силите си и е достатъчно възрастна, за да ги използва умело.

— О, тя въобще не се държи като теб навремето — съгласи се Сери и устните му се разтеглиха в невесела усмивка. — Може и да си искала да убиеш някой друг Крадец, но никога не си си поставяла за цел да ги гониш до дупка и… или… — той отмести поглед с мрачно изражение на лицето.

— … или да избивам семействата им — завърши тихо тя, изпълнена със съчувствие. — Трябва да си помисля, но сигурно трябва да кажа на Гилдията и да оставя преследването на тях.

— Не! — възрази той. — Те ще оплескат нещата, точно както направиха с теб.

— Или ще използват наученото, за да подходят по различен начин към този случай.

Сери се намръщи.

— По съвсем различен начин, надявам се.

— Готов ли си да работиш с тях? — попита тя, улавяйки погледа му.

Той се намръщи, после въздъхна.

— Може би. Да. Предполагам, че трябва. Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Всъщност не. Кажи ми как да се свържат с теб.

Сери въздъхна.

— Съгласна ли си… да го оставиш да отлежи тая нощ, преди да кажеш на когото и да било?

Тя се усмихна.

— Добре. Ще реша преди нощната смяна. После или аз ще те потърся, или Гилдията ще почука на вратата ти.

Щом влезе в стаята и видя трупа, робът от кухнята опули очи и остана така през цялото време, докато Денил го разпитваше. Въпреки това отговаряше спокойно и без колебание.

— Кога за последно видя Тивара? — попита Денил.

— Снощи. Разминахме се по коридора. Тя се беше запътила към тези стаи.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Изглеждаше ли по-различна от обичайното? По-нервна, може би?

— Не — робът се поколеба. — Мисля, че изглеждаше ядосана. Беше тъмно.

Денил кимна и отбеляза дребната подробност. Вече си беше направил доста сериозен списък, тъй като разпитваше робите от няколко часа.

— Каза ми, че двете с Рива са се познавали. Виждал ли си ги да се карат? Да са се държали странно?

— Карат се, да. Тивара често казва на Рива какво да прави. Това не допада на Рива. Тивара няма право. Но… — мъжът сви рамене — всичко се случва.

— Някои роби да нареждат на други?

Мъжът кимна.

— Да.

— Вчера да си ги видял или чул да се карат?

Мъжът отвори уста да отговори, но замълча, когато откъм вратата се чу приглушен звук. Денил се извърна и видя, че робът от входа се върти нервно край нея. Мъжът се просна на пода.

— Можеш да станеш. Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита Денил.

— Ашаки Ачати пристигна — робът не спираше да кърши ръце, както правеше всеки път, когато заставаше пред Денил.

Магьосникът се обърна към роба от кухнята, когото разпитваше.

— Можеш да си вървиш.

Двамата се отдалечиха бързо, а Денил стана и прибра бележника си в мантията. Той огледа стаята на Лоркин, после излезе оттам и забърза към Господарската стая. Пристигна там тъкмо навреме, за да посрещне Ачати.

— Добре дошли, ашаки Ачати — каза той.

— Посланик Денил — отвърна Ачати. — Боя се, че робът ви е срещнал трудности при намирането ми. Какво се е случило? Единственото, което ми каза е, че въпросът е спешен.

Денил кимна.

— Елате, ще ви покажа.

За голямо облекчение на магьосника, сачаканецът го последва мълчаливо. Късният час и продължителният разпит на робите започваха да си казват думата. „Но все още ме чака много работа. Известно време нима да спя — той извлече малко магия и я използва да прогони умората. — Подозирам, че в следващите дни често ще ми се налага да го правя“.

Двамата пристигнаха в стаите на Лоркин. Денил въведе Ачати в спалнята. Фенерите светеха вече по-слабо, но трупът все още се виждаше ясно.