Мисията на посланика

— Седни — покани го тя и му посочи една табуретка до масата. След като той се настани, тя седна срещу него. — Бих ти представила останалите, но винаги е по-безопасно, ако не се споменават имена. Мога само да ти кажа, че с тези жени си в безопасност.

Лоркин им кимна учтиво.

— Тогава ви благодаря за помощта.

Четирите не казаха нищо, само повдигнаха вежди и се спогледаха.

— Ние сме известни като Изменниците — каза му Тивара. — Преди неколкостотин години, след като Сачака е била завладяна от Киралия, свободните жени се обединили с робините и избягали в едно отдалечено и скрито място. Там си построили убежище, където няма роби и всички са равни.

Лоркин се намръщи.

— Общество само от жени? Но как…

— Не само от жени — Тивара се усмихна. — При нас има и мъже. Но те не отговарят за нищо, както е навсякъде в този свят.

„Колко очарователно! — Лоркин я погледна внимателно. — Разбира се. Тя не само е родена свободна. Тя е свикнала да командва останалите“. В този миг той осъзна още нещо. Тя непрекъснато му напомняше за някого и сега той се досети за кого. „Майка ми! — при тази мисъл стомахът му се сви. — По-добре въобще да не се сещам за това, ако някой ден двамата… Не, дори не си помисляй за това“.

— Някакви въпроси? — попита тя.

— Защо се наричате „Изменниците“?

— Нарекохме се така в памет на една сачаканска принцеса, която е била убита от баща си, след като е изнасилена от един от съюзниците му. Той я нарекъл изменница и тогава жените започнали да се наричат така в знак на солидарност.

Лоркин се замисли върху думите на умиращата робиня. „Ти измени на собствените си хора“. Това ли е имала предвид? Не, нямаше смисъл. Но ако Рива е знаела, че Тивара е шпионка…

— Рива знаеше ли, че си Изменница?

— Да.

— Тогава защо каза, че си изменила на собствените си хора?

Устните на Тивара се изкривиха в усмивка.

— Фактът, че не се подчиняваме на императора и закона и имаме навика да се набъркваме в сачаканската политика, кара повечето сачаканци да ни смятат за предатели.

— А как успявате да попречите на сачаканските магьосници да ви открият? Достатъчно е само да прочетат съзнанията ви.

— Ние умеем да скриваме мислите си от тях. Те могат да видят само онова, което им позволим. Което означава, че имаме хора в домакинствата на всички могъщи ашаки в страната.

Сърцето на Лоркин прескочи един удар. „Магия, за която не съм чувал!“

— Можеш ли да ми кажеш как го правите?

Тя поклати глава.

— Ние, Изменниците, не разкриваме толкова лесно тайните си.

Той кимна. „Нещо, което защитава съзнанието от разчитане — почти както кръвните камъни осъществяват мисловна комуникация, която не може да бъде подслушвана от другите магьосници“.

— Дали наподобява пръстените с кръвни камъни? — попита той.

Едната от жените се изсмя. Погледът й срещна за миг неговия, след което тя се обърна към Тивара.

— Този е умен. Внимавай какво казваш пред него!

Тивара тихо изсумтя.

— Знам — но веселото й настроение бързо отмина. Тя въздъхна и се обърна към Лоркин. — Трябва да се махнем оттук. Това място се намира твърде близо до Дома на Гилдията и някои от тамошните роби знаят за връзките ми тук. Ще трябва да се откажеш от красивите си дрехи и да се предрешиш на роб. Можеш ли да го направиш?

Лоркин погледна към мантията си и потисна една въздишка.

— Щом трябва.

— Лицето му е твърде бледо — каза една от по-младите робини. — Ще трябва да го поизцапаме. И трябва да му отрежем косата.

По-възрастната го огледа от глава до пети.

— Много е слаб за сачаканец. Но така е по-добре, отколкото да е дебел. Няма много дебели роби — тя се изправи. — Ще донеса дрехи.

— Трябва ти и робско име — каза Тивара. — Какво ще кажеш за Орк? По звучене наподобява истинското ти име и ако те нарека така по погрешка, хората няма да забележат.

— Орк — повтори Лоркин и сви рамене. „Звучи ми като чудовище. Приятелите ми ще го намерят за ужасно забавно — обзе го тъга.

— Когато научат, че съм изчезнал, ще се притесняват за мен. Ще ми се да имаше друг начин — освен връзката с майка чрез кръвния пръстен — да им съобщя, че съм добре — той се намръщи. — Е, поне съм все още жив“.

По-възрастната робиня измъкна едно продълговато парче плат от шкафа, където висяха още няколко подобни на него. Тя му го подаде заедно с парче въже. Жените се спогледаха и се подсмихнаха, когато той свали горната част на мантията си. Лоркин уви плата около тялото си, завърза го с въжето, както му бяха обяснили и свали панталоните си. Радваше се, че бе скрил кръвния пръстен на майка си в подвързията на бележника. Щеше да му е трудно да го извади от мантията незабелязано.

— Това не можеш да го вземеш със себе си — каза Тивара, щом видя бележника.

Лоркин го погледна.

— Не мога ли да го изпратя обратно в Дома на Гилдията?

Робините поклатиха глави.

— Трудно ще го направим, без някой да забележи, че идва оттук — обясни една от тях.

— Трябва да бъде унищожен — реши Тивара и протегна ръка към бележника.

— Не! — Лоркин рязко дръпна ръката си. — Вътре са всичките ми проучвания.

— Които не могат да бъдат носени от някой роб.

— Ще ги скрия — каза й той и напъха бележника в предната част на увитото платно.

— И ако ашаките прочетат мислите ти, ще разберат, че е там.

— Ако ашаките прочетат мислите му, те ще разберат, че не е роб — обади се една от възрастните жени и се ухили. — Нека запази книгата.

Тивара се намръщи и въздъхна.

— Добре тогава. Имаме ли някакви обувки?

Една от жените измъкна чифт семпли кожени обувки, представляващи парче кожа, зашито за кесия с формата на крак, което се завързваше за глезена посредством тънко въже. Тивара кимна одобрително.

— Почти сме готови. Докато приятелите ни приготвят боята за кожата ти и ти отрежат косата, ще е най-добре да ти обясня как трябва да се държи един роб — рече тя. — Подозирам, че това ще е най-трудната част. От това колко убедително ще се представиш, може да зависи оцеляването ти.

— Ще го имам предвид — каза й той. — Не е нещо, което бих забравил.

Тя се усмихна мрачно.

— Може да бъде забравено много лесно, когато те нашибат с камшик, просто защото някой е имал лош ден. Повярвай ми. Знам.

Сония вървеше по коридора към жилищните помещения на магьосниците и се прозяваше. Когато се прибра, слънцето вече надничаше над хълмовете зад Гилдията и хвърляше бледи отблясъци върху небето. А сега се беше скрило зад града, предавайки го на мрака, светлините на фенерите или магическите кълба, на които можеха да се насладят само малцината щастливци.