Мисията на посланика

Той се обърна към Гол. Приятелят му го гледаше. Двамата едновременно наведоха глави, оглеждайки парцаливите халати, в които се бяха увили.

— Аз ще ида — каза Гол. — Ти наблюдавай! — той скочи до купчината дрехи, които беше съблякъл и бързо започна да се облича. Сери се обърна отново към прозореца и проследи с поглед жената, която влезе в магазина.

Дарите на сърцето му отекваха в ушите. Той почувства как мускулите му бавно се напрягат.

— Още ли е там?

— Да — отвърна Сери. — Каквото и да правиш, не й позволявай да разбере, че я следиш. Ако трябва, дори плати на някого…

— Знам, знам — отвърна нетърпеливо Гол. Сери го чу да отваря вратата. В същото време видя, че и вратата на заложната къща се отваря и жената излиза навън.

— Тръгва си — каза той.

Гол не отговори. Сери се обърна и видя, че едрият мъж е изчезнал и вратата се полюшва, широко отворена. Той погледна отново към улицата и успя да зърне жената точно преди да се изгуби от погледа му. Миг по-късно се появи и Гол. Сери въздъхна с облекчение, когато видя, че телохранителят му се отправя с уверени крачки в същата посока.

„Внимавай, стари приятелю!“ — помисли си Сери.

— Ъъъ… извинявай за забавянето.

Той се обърна и видя, че на вратата стои момичето. Очите й се стрелнаха към паравана на прозореца, а след това се наведоха към пода. Сери дръпна паравана и слезе от стола.

— Банята готова ли е?

— Да.

— Добре. Приятелят ми трябваше да си тръгне. Води ме. Раменете й се отпуснаха при мисълта, че е изгубила един клиент, след което тя му махна да я последва и го изведе от стаята.

Глава 18 Изменницата

Робът проплака. Глава му бе стисната между големите длани на ашаки Тикако и Денил не се сдържа и потрепна. Макар съзнанието му никога да не беше прочитано от черен магьосник, по реакцията на роба можеше да се съди, че преживяването изобщо не е приятно.

Тикако изпъшка ядосано и раздразнено, и отблъсна роба настрани. Мъжът падна върху едното си рамо и побърза да изпълзи на четири крака от стаята, след като господарят му изкрещя да си върви. Останалите роби, които бяха коленичили наблизо и очакваха да бъдат разпитани, се свиха още повече, когато ашаки Тикако насочи вниманието си към тях.

Не бяха останали много роби. Досега Денил беше преброил около осемдесет. Никой от тях не беше дал някаква полезна информация за Лоркин и Тивара. Те дори не можеха да потвърдят, че Тивара е разговаряла с някого в имението.

Господарят посочи с пръст. Една млада жена неохотно се приближи със зачервени от дългото стоене върху грубия каменен под колене. Тикако я хвана за главата, още преди да е коленичила пред него. Жената сбръчи вежди й Денил не можа да не затаи дъх с надеждата, че точно тя пази тайната за местонахождението на Лоркин, макар това със сигурност да означаваше, че робинята ще бъде убита за укриването на информацията.

Сред продължителна пауза Тикако впери поглед в нея и с нечленоразделен гневен рев я отхвърли от себе си. Жената се стовари върху една от големите керамични вази, които бяха подредени край стената и по пода се разпиляха красиви цъфнали растения. Робинята бавно се надигна до седнало положение, примигна и очите й се изцъклиха.

Денил преглътна поредното проклятие. „Колко са брутални тези хора. Иска им се да се мислят за толкова благородни с всичките им ритуали и йерархията, но под повърхността са точно толкова жестоки, колкото ги описва историята“. Денил знаеше, че след днешния ден няма да му е лесно да забрави защо всички се страхуват толкова много от сачаканците, макар домакините му винаги да се държаха почтително и възпитано. Жестокостта им не бе породена от силата, която притежаваха, а от готовността им да я използват, за да се налагат над по-слабите от тях.

Жената не се изправи на крака. Никой от останалите роби не отиде да й помогне. Когато ашаки Тикако извика поредния роб, Денил бавно се отдалечи от ашаки Ачати и се приближи до нея. Тя примигна от изненада, но бързо отмести поглед, когато той приклекна до нея.

— Дай да видя — каза той. Тя покорно наведе глава и той огледа тила й. Имаше кръв и мястото бе започнало да отича. Той постави длан върху раната и се съсредоточи, изпращайки лечителска магия към нея. Очите й се разшириха и проблеснаха.

— По-добре ли си? — попита той, когато приключи.

Робинята кимна и се наведе към него.

— Онези, които търсите, си тръгнаха — каза му тя шепнешком. — Той е облечен като роб сега, а кожата му е потъмнена, за да прилича на нашата. Заминаха с каруца до имението на господаря в западната провинция.

— Искаш да кажеш… — започна Денил, но тя леко тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си и се отдръпна от него.

— Не си хабете силите, посланик! — Денил вдигна поглед и видя, че ашаки Тикако го гледа злобно ухилен. — Няма да ми струва много да я заменя.

Денил се изправи.

— Спестяването на пари е най-малкото, което мога да направя в замяна на изгубеното време и положените от вас усилия при разпитването на робите.

— От което, признавам, нямаше голям успех — Тикако въздъхна и погледна към останалите петима роби. Той леко махна с ръка, а гневът му бе преминал в примирение.

Когато господарят започна да чете съзнанията им, Денил се върна при ашаки Ачати. Мъжът го погледна въпросително. Денил леко поклати глава. Не можеше да каже на Ачати какво е научил в такава близост до Тикако. Ако сачаканецът разбереше, че робинята му е успяла да скрие нещо при прочитането на съзнанието й, той щеше да бъде унизен. Слугинята щеше да бъде разпитана наново и най-вероятно убита. А това едва ли бе приятен начин да й се отблагодари за получената информация.

„Въпреки че е напълно възможно това да е примамка — Денил се намръщи. — Защо не го каза на господаря си още първия път? Ако не иска той да разбира, защо го каза на мен? Дали господарят й работи с жената, която е отвлякла Лоркин?“

Каквато и да бе причината, очевидно сачаканският метод за разчитане на съзнанието не бе толкова ефективен, колкото смятаха. Атаки Тикако отпрати и последния роб и се обърна към Денил и Ачати. Той се извини, че се е провалил в издирването на Лоркин. Но в гласа му се долавяха отбранителни нотки. Той се чувстваше оправдан. Никой от робите му не беше укривал бегълци. Никой не бе излъгал за нищо.

„А може би са знаели, а той се е престорил, че не намира нищо, за да защити честта и гордостта си — или участието си в отвличането“.

Но Ачати като че ли изглеждаше доволен. Той благодари на Тикако и му каза, че помощта му ще бъде възнаградена. След това двамата с Денил тръгнаха към каретата, сбогуваха се с домакина си и се качиха вътре. Робите на Ачати изглеждаха доволни, че се махат оттук. Когато колата премина през портите на имението на Тикако, Ачати се обърна към Денил с набърчено от тревога чело.