Мусон

Дълго време Дориан остана обезкуражен от думите на Тахи. Силата изтече от краката му и не можеше да мръдне, а мислите му се разбягаха, сякаш подплашени от ужаса на чутото. След това разтърси рамене и отхвърли слабостта си. Обърна се към Бен Абрам. Старият доктор се беше изправил. Лицето му изразяваше тревога и състрадание.

— Не трябваше да чувам тези думи, синко! Сигурно си бил побъркан до немай-къде, но сърцето ми се къса заради теб!

— Помогни ми, стари приятелю! — помоли Дориан. — Да, полудях и извърших страшен грях, но това бе грехът на любовта. Ти знаеш, какво ще й направи Куш.

Бен Абрам кимна.

— Виждал съм плодовете на зверската му жестокост.

— Бен Абрам, нуждая се от помощта ти! — Дориан се опитваше да му внуши волята си с поглед.

— Не мога да вляза в харема — отвърна старият човек.

— А ако я изнеса навън, ще ни помогнеш ли?

— Да, синко. Ако успееш да я изнесеш, ще ви помогна, стига да не е късно. — Бен Абрам се обърна към Тахи: — Кога я вкара в стаичката?

— Не знам. Може би преди два часа — изхлипа Тахи.

— Значи, времето е много малко! — каза отривисто Бен Абрам. — Инструментите ми са тук. Можем да тръгваме веднага.

— Няма да издържиш на темпото ми, стари татко — каза Дориан и запаса сабята си. — Давай, колкото можеш по-бързо след мен! Откъм източната страна има таен ход. — Описа набързо мястото.

— Минавал съм оттам и знам развалините — промърмори Бен Абрам.

— Чакай ме там! — каза Дориан и хукна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж. Излязъл на двора, видя че един от конярите извежда от конюшнята черния му жребец, за да го тимари. Животното имаше оглавник на елегантната си арабска глава и бе сред най-бързите от цялото хергеле породисти коне, които халифът го принуди да приеме като дар на раздяла в Мускат.

Измъкна повода от ръцете на слисания коняр и се метна върху голия гръб на жребеца. Впил пети в хълбоците на животното, Дориан го накара да се хвърли напред и преди да стигнат портата, конят вече галопираше.

Препускаха по тесните улички, пръскайки кокошки, кучета и уплашени хора по пътя си. Щом изскочиха на тесните полски пътеки, Дориан се долепи до шията на жребеца и го подкара с най-голяма бързина.

— Давай! — прошепна той в ухото му, а животното се извърна назад, за да чуе. — Бягай колкото можеш, да спасим живота на моята любима!

Имаше пряка пътека през мангровата горичка. Дориан отби коня от главната пътека и следващите сто ярда той джапа из рядка кал, докато стъпи отново на твърдо върху отсрещната страна. Оттук, между палмите, пътят се скъсяваше почти с половин миля.

Стените на харема се белееха между стволовете на дърветата и той се отклони към брега, за да не го видят от портата. Щом се скри от погледите, отново пришпори жребеца и се понесе покрай стената. Забеляза купчината развалини пред себе си и като прегърна с една ръка шията на коня, ловко прехвърли тяло от едната му страна, леко докосвайки с нозе земята. Скочи, преди животното да спре и се възползва от инерцията, за да хукне нагоре през развалините, а после се спусна към чинията.

Блъсна настрани провисналите клони и влезе в тъмния отвор. Тунелът беше по-тесен и нисък, отколкото го помнеше, а тъмнината непрогледна. Когато неравният под започна да се надига под краката му, щеше почти да падне. Най-накрая съзря мъждивата светлина от изхода и тръгна още по-бързо. Подскочи, хвана ръба на отвора и с един напън се измъкна в слънчевата светлина на терасата, където много отдавна Ясмини и приятелките й бяха играли на кукли. Беше пуста. Прекоси я с дълги крачки, за да се спусне по стълбището, на което Заин ал Дин си бе счупил глезена.

Долу спря, за да се огледа. Над постройките и градините тежеше мъртва тишина. Никаква робиня не подкастряше храсти и не чистеше фонтаните, жива душа не се виждаше, нямаше птичи глас. Дори бризът бе утихнал. Цялата природа бе затаила дъх. Палмовите клони висяха безмълвни и неподвижни.

Измъкна сабята с ясното съзнание, че ще остави на място всеки евнух, който се опита да го спре и пое към северния край на ограденото пространство, където се намираха джамията и гробището.

Тичаше по тясната пътечка между храма и външната стена. Пред него беше живият плет, ограждащ гробището. Мушна се през добре познатия проход и огледа гробището. Всеки гроб имаше надгробна дъска, а някои от по-пресните все още бяха окичени с избелели ленти и флагчета.

Къщичката се намираше от другата страна и бодливият плет я бе скрил почти цяла, откакто я бе видял за последен път. Вратата зееше отворена и Дориан притаи дъх в опит да долови някакъв стон. Злокобната тишина го задушаваше. От нея струеше злина.

Дочу гласове — писклив женски брътвеж на кастрирани мъже. Скри сабята в гънките на робата си и се прокрадна мълчаливо напред. Избухна кикот и Дориан видя един от евнусите, провесил крака в новоизкопан гроб, нагънал катове тлъстини в скута си. Дориан пристъпи зад гърба му. Видя прешлените да се издуват по сланинестия гръб, когато се надвеси, за да си приказва с някого в гроба. Дориан вкара острият връх на кривата сабя между два от тях и прекъсна гръбначния мозък с прецизността на хирург. Евнухът умря без да гъкне, изхлузи се от острието и падна в дупката. Изтърси се като торба мас върху човека отдолу.

Затиснат под тежестта му, другият изкрещя от възмущение и направи опит да се освободи.

— Какво ти става, Шариф? Да не си се побъркал? Слизай от мене! — Катурна трупа и стана прав. Темето му беше малко под ръба на гроба. Евнухът продължаваше да се взира в падналия на дъното. — Ставай, Шариф! Какви са тия глупави шеги?

Върхът на бръснатата му глава наподобяваше щраусово яйце. Дориан вдигна сабята и рязко замахна, като сцепи черепа на две еднакви половини чак до зъбите. С ловко движение на китката извъртя острието в хрускавите кости, измъкна го и се обърна към вратата на къщурката.

Изтича натам и щом я стигна, отворът й се изпълни от огромното туловище на Куш. Вгледаха се един в друг само за миг, но Куш го позна. Стоял бе с тълпата на брега, когато Дориан пристигна с флотилията си от Мускат. С изненадваща за сланините си пъргавина той се шмугна обратно в стаята и грабна една подпряна на стената лопата. С още едно движение извъртя дървената рамка, към която бе завързана Ясмини, между себе си и Дориан и вдигна лопата над момичето.

— Стой там! — изпищя евнухът. — Само с един удар мога да скъсам пакетчетата в нея и да разсипя отровата.

Ясмини лежеше гола под надвисналата опасност, с плътно завързани един до друг колене и глезени, с изтеглени далече над главата ръце, които обезформяха гърдите й. Погледна Дориан, но дори огромните й очи не бяха достатъчно големи и дълбоки, за да поберат целия й ужас.

Дориан се хвърли напред, а евнухът стовари лопатата с всичка сила. Младият мъж подложи тяло под нея, преди да попадне върху нежния корем на момичето. Лопатата го удари в гърба и Дориан чу как се чупят ребрата му. В гърдите пламна болка.