Мусон

Ловецът обясняваше, че слонът има много слабо зрение, но пък обонянието му позволява да надуши ловец от миля и повече, ако е застанал по вятъра.

— Той може да вдиша миризмата ти от въздуха, да я задържи в кухините на главата си дълго време, докато стигне другите от стадото и я издиша през хобота си в устите им.

— В устите? — попита Том. — Не в ноздрите?

— Нзоу усеща миризмата с горната устна — отвърна Фунди. Използваното наименование означаваше мъдър старец, а не животно и той го произнесе с уважение и любов, каквито трябва да изпитва истинският ловец към своята плячка. — Там има розови пъпки, подобни на цветчета. С тях вкусва въздуха.

С помощта на пръчка Фунди нарисува на пясъка очертанията на слон и проточили шии, всички видяха, къде трябва да се забие стрелата, за да падне такъв гигант.

— Ето тук! — Фунди посочи една точка зад рамото. — И много да се внимава, да не се удари костта на крака. Тя е като дънер. — И много дълбоко. Острието трябва да влезе много навътре, защото сърцето и белите дробове са зад ей толкова дебела кожа. — Ловецът показа дължината на палеца си. — Както и зад мускули и ребра. — Този път разтвори ръце. — Чак дотам трябва да стигне стрелата, за да убие Нзоу, мъдрият сив старец от гората.

Когато Фунди млъкна, Том го подкани да продължи, но ловецът се изправи с достойнство.

— Утрешният ден ще бъде дълъг и труден. Време е за почивка. Ще ви науча на още неща, когато стъпим на дирята.

Том лежа с кипнала от нетърпение кръв, докато луната почти завърши пътешествието си по звездния небосклон. Затвореше ли очи, в съзнанието му веднага изникваше образът на плячката. Никога не беше виждал жив слон, но в спомените му оживяваха стотици чифта бивни от островните пазари, както и могъщите зъби, купени от баща му в Занзибар и откарани в библиотеката на Хай Уийлд.

— И аз ще убия такова животно — зарече се Том и малко преди разсъмване, потъна в такъв здрав сън, че Аболи трябваше яко да го разтърси за да го събуди.

Като оставил двама души за охрана на лодките, Том поведе колоната по широката следа на стадото в ранния хлад на зората.

Както бе казал Аболи, следата се виждаше съвсем ясно и те напредваха бързо. Когато стана по-светло, ускориха още повече крачка, оставяйки зад себе си повалени дървета с опасани горни клонки и оглозгана кора. Огромни купчини жълти изпражнения украсяваха следата и стада маймуни, заедно с цели ята подобни на яребици птици, ги атакуваха, в търсене на несмлени плодове и семена.

— Виж тук! — извика Аболи, като посочи една купчина. — Това е от много стар мъжкар, който може да има огромни бивни. Те не престават да растат до самата смърт на животното.

— Как им различаваш лайната? — пожела да научи Том.

— Старецът не смила храната си както трябва. — Аболи бутна купчината с палеца на крака си. — Виж, цели клонки и листа, а тези палмови плодове са смлени само наполовина.

В късния предобед стигнаха място, където стадото бе оставило реката и бе завило на запад към планините. Тръгнаха през местност, покрита със ситна като талк прах. Върху отпечатаните в нея слонски ходила ясно се открояваха всички гънки и белези.

— Ето! — викна отново Аболи, като посочи една броеница отпечатъци. — Това са стъпките на стареца. Виж големината на отпечатъците. Предните крака са кръгли, а задните овални. — Аболи постави ръката си в следата, използвайки за мярка дължината й от върха на пръстите до лакътя. — Този размер означава, че животното е огромно. Виж как са износени стъпалата му. Много е стар. Ако бивните не са изхабени или счупени, той ще си заслужи всички главоболия по преследването.

Прекосиха първата хълмиста верига и в тучната долина отвъд Фунди и Аболи разбраха от оставените следи, че стадото се е хранило и прекарало предната нощ тук.

— Скъсили сме много разстоянието — възкликна радостно Фунди. — Не са далече. — Само че, в течение на деня, Том трябваше да се убеди, че представите на черния дребосък за време се различават съществено от неговите. Започна да се смрачава, а те продължаваха да следват дирята и Фунди не спираше да ги убеждава, че са съвсем близо.

Всички бели в групата бяха на прага на изтощението, защото не е работа за моряци да ходят дълго пеша. Едва успяха да хапнат насила по някой къс сушено месо и парче сухар, да пийнат една-две глътки вода от меховете, преди да се тръшнат като убити и да потънат в дълбок сън.

На другата сутрин, още по мрак отново хванаха следата на стадото. Скоро стана ясно, че са загубили голяма част от спечеленото предния ден, защото докато спяха, стадото бе продължило пътя си на лунна светлина. За повечето бели в групата, походът се превръщаше в безкрайно изтезание, свързано с болка в мускулите, жажда и плюски по краката. Том беше млад, як и изпълнен с нетърпение, затова понасяше по-леко несгодите и гълташе миля след миля, по петите на двамата следотърсачи, преметнал тежък мускет през рамо.

— Близко сме! Вече сме много близко! — От лицето на Фунди не слизаше предизвикателна усмивка, а изтощителните мили се нижеха една след друга. Меховете бяха почти изпразнени и Том категорично забрани на хората да пият без разрешение. Облаци черни мушици кръжаха наоколо, като се завираха в носовете, очите и ушите им. Слънцето биеше като с огнен чук и лъчите му отскачаха от каменистата почва. Закривени като нокти шипове разкъсваха дрехите, когато минаваха през храстите и оставяха по краката кървави следи.

Най-накрая стигнаха по-гъста горичка, в която стадото бе прекарало дълго време в почивка, в отстраняване на паразити, с помощта на пясъчни бани и хранене, преди да продължи пътя си. Този път ловците наистина го бяха приближили.

Аболи обърна внимание на Том, че изпражненията вече не бяха изсъхнали, а когато завря пръст в една купчина, усети останки от телесната температура на животното. Ята пъстрокрили пеперудки кръжаха над пресните лайна, за да поемат влагата. Нови сили изпълниха ловците и те прекосиха втора верига хълмове.

По скалистите склонове растяха причудливи дървета с тумбести стволове и безлистни корони на петнадесет метра от земята. В основата на едно от тях бе струпана купчина огромни влакнести шушулки. Аболи отвори една и в нея имаше обвити в жълта гъбеста материя семена.

— Смучете семената — каза той. Приятен възкисел вкус накара слюнката отново да овлажни устите им и облекчи парещата жажда.

Колоната ловци, натоварени с оръжия и багаж, изкачваше с усилие склона. Тъкмо преди билото, ушите им писнаха от ужасяващ звук. Далечен, но пронизителен като бойна тръба. Макар никога да не го бе чувал, Том разбра, какво означава.