Мусон

Тая нощ, както си лежеше на сламеника, го осени следващата идея. Така внезапно, че се надигна. Трябваше да има още един комплект ключове. А ако има, знаеше къде да го търси — в каютата на баща си. Или в моряшкото сандъче под койката му, или в чекмеджетата на писалището. През остатъка от нощта почти не спа. Дори в положението си на най-голям син на капитана, надали би могъл да се промъкне незабелязано в каютата му, да не говорим за непредвидимото появяване на Нед навсякъде и по всяко време. Не съществуваше час, за който да е сигурен, че каютата ще бъде празна. Ако сам баща му не е вътре, там се суети стюардът с постелки и дрехи. Отказа се от идеята да влезе, когато баща му спи. Знаеше, че сънят му е лек — бе платил скъпо за тая информация. Изобщо, капитанът не беше лесен.

През цялата следваща седмица Том измисляше, обмисляше и отхвърляше една по една куп идеи, включително и такава — да се спусне от външната страна на корпуса и да влезе през кърмовата галерия. Знаеше, че трябва да поеме пресметнат риск и реши да изчака, докато баща му разпореди цялостна подмяна на платната. Тогава на палубата ще се съберат и двете вахти, а Хал ще бъде погълнат от работа. Том ще си измисли някакво извинение, за да слезе от мачтата и ще изтича долу.

Дните течаха бързо един след друг, вятърът си оставаше постоянен и „Серафим“ поддържаше устойчив курс. Смяна на платната не се предвиждаше и шансовете на Том увяхваха.

И изведнъж, щастието му се усмихна по такъв неочакван начин, че той дори изпита известно неудобство. Седнал бе за кратка почивка, с един моряк от неговата вахта, в основата на предната надстройка, когато баща му се показа от компасната будка и му махна да отиде при него. Той скочи на крака и изтича.

— Бягай долу до каютата ми като добро момче! — каза му Хал — и ми донеси черния бележник, от най-горното чекмедже на писалището.

— Слушам, сър. — Главата на Том чак се замая за миг. Затича към стълбата.

— Том, не бързай толкова! — Гласът на бащата го спря. Сърцето му щеше да изскочи. Толкова лесно стана. — Ако не е в най-горното чекмедже, виж в някое друго.

— Да, татко. — Том се хвърли по стълбите.

Черното тефтерче беше в най-горното чекмедже, точно както каза баща му. Бързо задърпа останалите, уплашен да не би да са заключени, но те се измъкнаха с лекота и Том бързо ги прерови. Когато изтегли най-долното, чу как тежък метален предмет се приплъзва вътре. Сърцето му отново подскочи.

Втората връзка беше пъхната под алманаха с навигационни таблици. Вдигна го и видя отдолу познатата коронована глава на ключа за погреба. Погледна към затворената врата и се ослуша за стъпки, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Разви гривната, извади ключа, пъхна го в джоба си, отново зави гривната и върна осакатената връзка на мястото й, като я покри с алманаха.

Докато тичаше назад към палубата, ключът тежеше в джоба му като гюле. Трябваше да му намери скривалище. Напълно възможно беше баща му да не открие кражбата. Поне докато не се загуби оригиналният ключ. Това бе малко вероятно, но все пак, опасно беше да мъкне плячката със себе си.

Тази нощ Том се събуди както обикновено, когато корабният звънец оповести началото на полунощната вахта. Изчака още час и тихо се надигна от сламеника. Гай се изправи до него.

— Къде отиваш? — прошепна той.

Сърцето на Том се сви.

— До клозета — прошепна в отговор. — Спи! — Ще трябва да направи някои размествания на сламениците по-нататък. Гай си легна отново, а Том пое към носа, но щом се изгуби от погледа на Гай, рязко зави и се втурна към долната палуба.

При този вятър и в този район на света, никой кораб не може да остане тих. Гредите скърцаха и стенеха, едно въже биеше като пистолетни изстрели, водата свистеше и блъскаше корпуса.

На долната палуба нямаше осветление, но Том се движеше уверено, като само веднъж се блъсна в някаква преградна стена. Всеки причинен от него звук потъваше в общия шум на кораба.

Един-единствен фенер висеше в дъното на кърмовата стълба. Той хвърляше треперливата си светлина по централния коридор. Изпод вратата на бащината му каюта се процеждаше ивица светлина. Мина бързо покрай нея и се задържа за миг пред миниатюрната каюта на трите момичета. Не чу нищо и отмина.

Погребът се намираше на по-долната палуба, точно до мястото, където е хваната петата на основната мачта. Том се промъкна по стълбата в пълната тъмнина на долната палуба и опипом намери вратата на погреба. Коленичи пред нея и пъхна ключа в ключалката. Механизмът се оказа много стегнат — трябваше яко да натисне, за да го завърти. В крайна сметка поддаде и вратата се отвори. Застана в тъмния отвор и вдиша острия аромат на барута. Макар да изпита задоволство от направеното, знаеше, че трябва да преодолее още много препятствия. Внимателно затвори и заключи вратата. Пресегна се нагоре и опипом намери цепнатината зад щуцера 35 . Скри ключа и специално донесеното огниво в нея. После се върна по пътя обратно и се сви на сламеника. Гай се размърда неспокойно. Беше още буден, но никой от двамата не промълви и скоро сънят ги унесе.

35

Щуцер — къса тръбичка с нарез, която служи за съединяване на тръби.

Дотук нещата се нареждаха в полза на Том. Така добре вървяха, че на другия ден го обзе някакво смътно предчувствие, че нещо ще се промени. Керълайн не показваше с нищо, че плановете на Том ще продължат да се осъществяват. Смелостта му се изпаряваше. Обмисляше поетите дотук рискове и ония, които предстоят. На няколко пъти му идеше да върне ключа в писалището на баща си и да изостави цялата безнадеждна история, но тогава хвърляше поглед към потъналата в заниманията си Керълайн. Заоблената й буза, свитите от напрежение розови устни, меката кожа на ръката, подала се изпод буфаните на роклята, сега леко загоряла от слънцето и украсена с подобен на прасковен мъх.

Трябва да остана насаме с нея, па макар и за една минута. Струва си всеки риск, реши той, но все се колебаеше, неспособен да превърне намерението си в действие. Така се туткаше на ръба, докато тя му даде тласъка, който го катурна през билото.

В края на един урок, Керълайн излетя от каютата преди Том. Но в момента, когато стъпи на първото стъпало, мастър Уолш я извика:

— А, мистрес Керълайн, ще можете ли да участвате в репетицията тази вечер?

Керълайн се извърна, за да му отговори. Движението бе така неочаквано, че Том не можа да избегне сблъскването. Тя почти загуби равновесие, но се хвана за ръката му, а той обгърна с другата кръста й. В този миг бяха извън полезрението на мастър Уолш и двете момчета в каютата отзад.

Керълайн не направи опит да се отдръпне. Вместо това се изви и притисна долната част на тялото си към неговото. Едно преднамерено, въртеливо движение, като в същото време го гледаше с лукави, знаещи очи. Светът се преобърна за Том. Допирът беше мимолетен, тя го заобиколи и заговори с мастър Уолш през вратата:

— Да, разбира се. Времето е толкова хубаво, можем да се съберем на палубата, не мислите ли?

— Прекрасна идея — отвърна въодушевен Уолш. — Тогава, да кажем в шест часа? — Уолш още си служеше с времеизмерването на сухоземните плъхове.

20.

Нед Тайлър се бе изправил до Том край рулевото колело. Том се стараеше да държи „Серафим“ право по неизменния му курс юг-югозапад.

— Здраво го дръж! — изгрухтя Нед, когато Том отклони кораба на по-малко от градус. При всяко ново платно, изпълвано от духащия с двадесет и пет възела вятър, корабът се мяташе като необязден жребец.

— Виж си килватера 36 ! — строго му каза Нед. — Том послушно погледна назад. — Прилича на двойка змии през меден месец — заяви Нед, като и двамата знаеха, че не отговаря на истината — на цял кабелт отзад в пенестата линия на килватера едва се забелязваше по някоя малка чупка, — но учителите на Том не прощаваха и най-малката грешка. През следващите десет минути „Серафим“ оставяше тънка и права като рапира следа през сините вълни.

36

Килватер — дирята, която оставя плаващ кораб.