Мусон

След няколко дни Хал промени бойната разстановка и определи наблюдателния кош на главната мачта за място на Том и Дориан при сражение. Не знаеше какво да прави с Гай. Би могъл да помага на доктора в лазарета, но пък дали можеше да гледа кръв?

14.

Бризът си играеше с кораба в зоната на безветрие. Дни наред го нямаше никакъв и водната повърхност оставаше гладка като огледало. Жегата обгръщаше кораба, а хората се задъхваха, потънали в пот. И изведнъж сякаш котешка лапа драсваше гладкото море към хоризонта, лек бриз изпълваше платната и ги понасяше за час или ден.

После вятърът, капризен и неверен, отново ги изоставяше и корабът лягаше като мъртъв във водата. Хал тренираше хората си. Работеха при оръдията, вахта срещу вахта се състезаваше в бързина при зареждане, стрелба и презареждане. Упражняваха се с мускетите, като за целта хвърлиха през борда едно буре за мишена. После нареди да извадят късите саби от сандъците и Дениъл с Аболи изпитаха хората в азбуката на бойното изкуство. Том участваше наравно с останалите в своята вахта и на няколко пъти Големият Дениъл го изкарваше отпред, за да демонстрира дадено движение.

Хората бяха добре подбрани — почти всички бяха участвали вече в сражения, имаха опит с пистолети, абордажни куки, бойни секири и оръдия. След две-три седмици Хал се убеди, че това е най-добрият боен екипаж, командван някога от него. Обединяваше ги една черта, която Хал долавяше, но не можеше точно да дефинира. Всички приличаха на ловни кучета, усетили дивеч и за него щеше да бъде удоволствие, да ги поведе в битка.

Отдавна бяха оставили зад гърба си Канарските острови и Мадейра, но сега напредваха бавно, навлизайки все по-навътре в зоната на безветрие. Понякога оставаха на място с дни, с безпомощно увиснали платна. Слънцето грееше озлобено и безмилостно.

Хал познаваше унинието, което обзема екипажите в тая изнервяща обстановка. Знаеше, как то изпива жизнеността и енергията. Затова положи големи усилия, да предпази хората от този капан. Бойните учения се провеждаха всеки ден. Вахтите се състезаваха в изкачване до марса и спускане. Дори Том и Дориан вземаха участие в тези състезания за огромна радост на двете пикли, както Дориан бе кръстил Агнес и Сара.

После Хал нареди на дърводелците да монтират седалки в големите катери. Спуснаха ги на вода и по един гребен екипаж от „Серафим“ и „Йомен“ се състезаваха по две обиколки на дрейфуващите кораби за наградата — червена лента и допълнителна порция ром. Панделката бе вързана най-напред за бушприта 32 на „Серафим“, а след това минаваше ту на единия кораб, ту на другия, като знак на победата.

32

Бушприт — носова хоризонтална мачта.

За ознаменуване на първата, Хал покани Андерсън да дойде от „Йомен“, за да участва заедно с пасажерите и офицерите на „Серафим“ в празнична вечеря. Впоследствие включи и синовете си във връзка с развлекателната програма — мастър Уолш бе предложил след вечеря да има концерт. Той щеше да свири на флейта, Гай на цитра, а Дориан щеше да демонстрира изключителния си глас.

Хал извади най-доброто си вино и вечерята протече шумно и празнично. При такова количество гости, едва имаше място за сядане и когато след вечеря капитанът поиска тишина и помоли мастър Уолш да посвири, немузикалният Том се оказа изтласкан в един ъгъл, скрит от останалите от дървена решетка, отделяща леглото на баща му от останалата част на каютата.

Уолш и Гай започнаха с няколко изпълнения, включително „Зелени ръкави“ и „Испански жени“ и спечелиха одобрението на всички с изключение на Том, който, от скука, дълбаеше инициалите си в преградата, с помощта на моряшки нож.

— А сега ще чуем една песен в изпълнение на мистрес Керълайн Бийти и мастър Дориан Кортни — обяви Уолш. Керълайн се изправи и с мъка си проправи път, през натъпканата публика, до мястото, където седеше Том. Отправи му един от студените си погледи, после обърна гръб и се опря на преградата, за да може да вижда Дориан.

Започнаха с някаква ария от Пърсел. Гласът на Керълайн беше ясен и сладък, малко превзет, но Дориан пееше от сърце.

През това време Том се въртеше на мястото си с мисълта да се измъкне от задушната тясна каюта. Искаше му се да бъде на палубата, под звездите, с Дениъл или Аболи, или пък и с двамата, и да слуша разкази за далечните морета, към които се бяха запътили. Но ето че бе попаднал в капан.

И тогава забеляза, че когато Керълайн взема някоя висока нота, застава на пръсти, а полите й се надигат, за да открият глезените и долната част на прасците й. Досадата на Том се изпари. Обутите в пантофки стъпала на момичето бяха чудесно оформени. Носеше тъмносини чорапи и глезените й преливаха възхитително в заоблените форми на прасците. Като от само себе си, ръката му се измъкна от джоба и посегна към тънкия глезен.

Луд ли си, каза си той. С усилие на волята спря ръката. Знаеше какъв скандал ще стане, ако я докосне. Огледа се виновно. Керълайн бе точно пред него, така близко, че го скриваше от погледа на всички останали. Знаеше, че очите на всички в момента се приковани в Дориан. И все пак се колебаеше. Започна да прибира ръката си, за да я натъпче в безопасните глъбини на джоба. И тогава усети миризмата й.

През другите силни аромати в стаята, на свинско печено и зеле, на вино и дим от цигаро, той долови топлия аромат на момичешко тяло. Сърцето му заблъска в гърдите като юмрук, а желанието сви на топка стомаха му. С усилие потисна стенанието, което се надигна в гърлото му.

Наведе се от стола и докосна глезена й. Едва доловим досег с връхчетата на пръстите до синевата на глезена. После рязко се дръпна назад, готов да изиграе ролята на невинен.

Керълайн поде мелодията от Дориан, без да пропусне нито един такт и Том остана озадачен от липсата на реакция. Отново посегна и този път нежно погали глезена с два пръста. Керълайн не отмести крак, а гласът й продължи да се извисява ясен и сладък. Том обхвана глезена с пръсти, такъв мъничък, така женствен, че той усети някаква буца да расте в гърдите му. Синият чорап бе лъскав и гладък под пръстите му. Много бавно, той започна да глади с пръсти извивката на прасеца, наслаждавайки се на топлата издутина, докато стигна ръба на чорапа и панделката, която го държеше вързан под коляното. Тук се поколеба и в този момент песента свърши с тържествено извисяване на двата млади гласа.

За миг настана тишина, а после се чуха възгласи: „Браво! Бис! Изпейте още нещо!“

Чу гласа на баща си:

— Не бива да караме насила мистрес Керълайн. Тя прояви вече достатъчно благоразположение към нас.

Черните къдрици се тръснаха върху раменете.

— О, не сър Хенри, не е насила, уверявам Ви. Даже ни е приятно, че Ви харесва. Ще попеем още с най-голямо удоволствие. Да изпеем ли „Моята любов живее в Дъръм таун“, а Дориан?

— Ами, може — съгласи се той, не особено ентусиазирано.

Керълайн отвори красивите си устенца и остави песента да се лее от тях. Том не бе дръпнал ръка и сега тя галеше свивките на колената й. Тя продължаваше да пее и като че ли гласът й бе станал по-силен и чувствен. Мастър Уолш кимаше одобрително, с флейта на устните.

Том галеше ту едното коляно, ту другото. Повдигнал бе ръба на полите и разглеждаше гладката кожа, така топла и мека на пипане. След като стана ясно, че тя няма намерение да крещи и да го издава пред останалите, Том стана по-смел.