Мусон
Шрифт:
— Много добре, мастър Томас — кимна Нед. — А сега, главната мачта от върха надолу, ако обичаш.
— Бомбрамсел 37 , брамсел 38 … — започна Том без бавене и колебание и без да допуска и най-малко отклоняване на носа.
И тогава откъм кърмовите каюти се показа музикалното трио. Гай носеше песнопойката на Керълайн и цитрата си. Уолш, пъхнал флейтата в задния джоб, мъкнеше стола й с една ръка, а с другата придържаше перуката си. Групата зае обичайните си места на завет, близо до релинга
37
Бомбрамсел — горно правоъгълно платно.
38
Брамсел — основно правоъгълно платно.
Том се стараеше да съсредоточи вниманието си върху управлението на кораба, като едновременно с това отговаря на въпросите на Нед и следи за момента, в който Керълайн ще намери бележката му между страниците на песнопойката.
— Бизанмачтата, ако обичаш, от върха — каза Нед.
— Горен бизан — отвърна Том и се поколеба. Керълайн бе готова да пее и Гай й подаде книжката.
— Продължавай — подкани го Нед.
— Среден бизан — каза Том и отново спря. Керълайн отвори книгата и се намръщи.
Четеше нещо между страниците. Стори му се че пребледнява, но изведнъж тя вдигна поглед и го насочи право в него през цялата ширина на празната палуба.
— Бизан — промълви Том и отвърна на погледа й. Беше същият лукав, знаещ израз. Тръсна глава така, че къдрите й се разпиляха на вятъра. Измъкна листчето оризова хартия, на което той така старателно бе изписал своето послание, смачка го и го изхвърли с негодувание през борда. Вятърът поде и понесе със себе си хартиеното топче, преди да го остави да изчезне в белите гребени на вълните. Отказът беше така очевиден, че целият свят на Том се срути.
— Дръж здраво! — остро се обади Нед и Том погледна виновно към отклонилия се по вятъра нос на „Серафим“.
21.
Макар да си даваше сметка, че е безнадеждно, Том лежа буден на сламеника си цялата първа вахта, в очакване да настъпи полунощ и в спор със себе си, дали си струва да рискува, като изпълни предвидените в бележката уговорки. Отказът изглеждаше категоричен, но от друга страна, беше абсолютно убеден, че тя хареса оная опасна интимност в бащината му каюта не по-малко от него. А мимолетният допир пред каютата на Уолш бе потвърдил, вън от всяко съмнение, че тя не би имала нищо против още едно приключение.
Изобщо не е такава възвишена и недостъпна дама, за каквато се представя, мрачно си помисли Том. Под всичките тия модерни фусти, и тя го обича не по-малко от момичетата на село.
Беше преместил сламеника си в нишата зад един лафет, така че нито Гай, нито Дориан да могат да легнат до него и да следят нощните му похождения. Часовете на вахтата се точеха без край. Задряма един-два пъти, колкото да подскочи стреснато, разтреперан от нетърпение и съмнения.
Когато над палубата, върху която лежеше, се разнесоха седемте удара за втора вахта, той не можеше да чака повече, изпълзя изпод одеялото и незабележимо се запромъква към стълбата, затаил дъх, да не го усети някой от братята му.
Отново спря пред мъничката каюта на трите момичета. Не чу нищо и се изкуши да почука, за да провери дали и тя лежи будна като него. Благоразумието надделя и той се отлепи от вратата,
за да продължи към долната палуба.С облекчение установи, че ключът за погреба, както и огнивото, са си на мястото. Отключи вратата, промъкна се вътре, стъпи върху раклата за да стигне окачения на двойна кука фенер, изнесе го в коридора и плътно затвори вратата, да не би някоя случайна искра да попадне върху посипан по пода барутен прах.
Измъкна огнивото от скривалището му и клекнал на пода, започна да пресмята величината на риска, който се готвеше да поеме. Тревожеше го не толкова възможността от взрив, а вероятността някой да забележи светлината. Каютата на баща му се намираше в горния край на стълбата, а до нея спяха мастър и мисис Бийти. Може би не спяха, а можеше и някой от тях да излезе, повикан от естествените си нужди. Възможно бе вахтеният офицер да тръгне на обиколка и вниманието му да бъде привлечено от необичайната светлина.
От друга страна, Том знаеше с положителност, че Керълайн няма да посмее да се спусне в пълния мрак на непозната обстановка. Поне малко можеше да я окуражи.
Надвеси се над огнивото, като го закриваше с тяло и замахна към кремъка. Избухна ослепителна светкавица от сини искри и праханта хвана. Сърцето му биеше като лудо, докато вдигаше предпазната мрежа на фенера и палеше фитила, заслонил пламъка му с шепи, докато се запали добре. После спусна мрежичката, която намаляваше силата на светлината, но пък отстраняваше опасността от случайна искра. Скри ключа и огнивото на мястото им, влезе в погреба и окачи фенера на куката.
Отново се измъкна в коридора, като притвори вратата така, че да се процежда съвсем слаба светлина. Достатъчно слаба, за да не привлече случайно внимание, но и достатъчно забележима за да изкуши едно страхливо момиче, да се спусне по стълбата към нея.
После се сви до вратата, готов да я затвори напълно при най-малка опасност. Тук, така близо до дъното на кораба, камбаната не се чуваше и той загуби представа за времето.
Няма да дойде, каза си Том, след като бе чакал, както му се струваше, няколко часа. Почти се надигна, за да си тръгне. Хайде още малко, реши той и пак седна, подпрял гръб на стената. Трябва да бе задрямал, защото първо усети уханието на тялото й, онзи особен аромат на младо момиче, а чак след това долови и леките стъпки на боси крака съвсем близо до себе си.
Скочи на крака и тя нададе вик, уплашена от внезапното му появяване в мрака. Том я сграбчи стреснато:
— Аз съм! Аз съм! — прошепна в ухото й. — Не се плаши.
Тя се притисна към него с неочаквана сила.
— Уплаши ме. — Трепереше здраво и той я притегли към гърдите си, като започна да милва косата й. Беше разпусната, гъста и пружинираща под пръстите му, като стигаше под плешките й.
— Няма нищо. Не се страхувай! Аз съм при теб! — В сумрака забеляза, че носи светла памучна нощница, вързана около шията с панделка и стигаща до глезените й.
— Не трябваше изобщо да идвам — шепнеше тя, притиснала лице към гърдите му.
— Трябваше! О, трябваше — увери я той. — Така дълго те чаках. Така много исках да дойдеш. — Изненада се, колко мъничка бе тя и колко топло бе притиснатото към него тяло. Прегърна я още по-силно. — Всичко е наред, Керълайн. Няма от какво да те е страх.
Прекара ръце по гърба й. Памучният плат беше тънък и гладък, а под него нямаше друга дреха. Усещаше ясно всяка извивка на тялото й.
— Ами ако баща ми… — Заекваше от страх.