Над всичко

Тя отвори куфара и извади оттам малко бурканче. После внимателно изсипа в шепата си няколко розови хапчета. Баян ги погледна с изумление.

— Ама вие това ли ядете?

— Е, не, разбира се… Само в случай на нужда… Но обикновената ни храна е много стерилна, Баяне. Ако ям от твоята птица, ще ме хване… такова… ще ме хване разстройство … Всички, които пътуват във времето, ядат само хапчета.

Баян затвори малката деликатна шепа с толкова тънки и розови пръстченца.

— Хвърли тия буклуци! — каза той убедено. — Та това не е нищо, с тия хапчета ще умреш от глад… Пък ще видиш колко е вкусен фазанът. Най-напред хубаво се сварява, след това се пържи с прясно масло… Ще си оближеш пръстите.

— Никога не съм си близала пръстите.

— Тоя път наистина ще ги оближеш…

И без да спори повече, бързо и сръчно запали огъня. Наистина отначало пещта малко попуши. Ина кихна няколко пъти, но Баян, улисан в своята работа, не обърна внимание. Седнала на едно от дървените столчета, девойката търпеливо понасяше всичко. Това, което бе чела в старите романи, сега ставаше пред очите й. Той стопли вода, изля я в едно ведро, после нехайно хвърли вътре птицата. Ина изтръпна, но издържа. Но когато почна бързо и ловко да скубе фазана, тя се намеси:

— Баяне, жестоко е да скубеш това нещастно животно… И никак не ти прилича.

— Но то не е живо!… И сега нищо не усеща…

— Какво, като не усеща?… Пак е жестоко и грозно… Да ти кажа право, вие все още сте си варвари.

Баян трепна и за пръв път я погледна намръщено.

— Не бива да казваш тая дума! — обади се той мрачно. — Варвари ни наричат византийците… А те са много по-безмилостни и по-жестоки от нас… Ние, славяните, живеем братски и убиваме само когато ни предизвикат.

Тя разбра, че го е засегнала зле. И навярно беше прав — византийците като по-цивилизовани наистина са били и по-жестоки. Тя вече си припомняше за някои зрелища от древните циркове.

— Прощавай, Баяне…

— Нима вие нямате птици?

— Имаме малко — каза тя колебливо. — Но не ги ядем…

— А какво ядете?

— Изкуствени пилета — синтетична храна… Но на вкус по нищо не се различават от естествените…

— Не знам — измърмори той.

— Защо — не вярваш ли?

— Ами ти сама каза, че нищо, което е изкуствено, не може да прилича на истинското.

Ина се поусмихна.

— Не си лош ученик — похвали го тя. — Започна вече да си служиш с моите аргументи… Пък може и да си прав… И някои наши учени твърдят същото…

Баян отново сложи фазана да се вари на пещта. Ина не можа да издържи гледката и излезе навън. До вратата имаше скована малка дървена пейка, тя седна на нея. Слънцето се беше вече скрило зад покрива на хижата, в сянката беше прохладно. Тя дълго и ненаситно гледаше тая спокойна долина — само светлина и сенки, само трева и дървета, само небе и облаци. Никакъв признак на живот — ни най-малък, нищо освен пеперудите, нищо освен жълтите и сини птици, които от време на време леко подсвирваха. Обзе я за миг странното и като че ли страшничко чувство за физическа самота, която никога не бе изпитвала в своя свят, пренаселен с хора, движение и машини. Струваше й се че се стопява като утринна мъглица, че изчезва, че се слива с това огромно и величаво спокойствие, по-вечно и от вечността.

И точно тогава видя смока, който спокойно пълзеше към нея и я гледаше с гладките тъмни мъниста на очите си. Тя изпищя и хукна в хижата.

— Змия! — изкрещя тя извън себе си.

Очите й бяха едва ли не луди. Той се намръщи, разбра веднага какво е станало. Спокойно се изправи и взе лъка си. Сърцето му бе много ожесточено в тоз миг. Но като излезе вън и видя смока, който все така дружелюбно и спокойно пълзеше към него, нещо трепна и се сви в душата му. Трябваше да се лиши от своя стар приятел — трябваше заради нея. Опъна лъка, стрелата бръмна. Острието се впи точно в черното блестящо око, прикова го в утъпканата пръст на пътеката. Смокът се изви във въздуха като зелен пламък, сви се на кълбо, после бавно се отпусна. Все още трептеше и бляскаше на слънцето със зелените си люспи, конвулсиите бавно замираха. Баян се обърна и влезе в хижата. Тя се беше поуспокоила, но все още надзърташе уплашено навън.

— Успокой се, убих го — каза той простичко.

— Не биваше да правиш това, Баяне…

— Той те уплаши…

— Какво, като ме е уплашил?… Разбери, Баяне, ти нищо не трябва да убиваш заради мен в твоя свят, нищо не трябва да променяш… Това е страшен закон.

— Чий закон? Византийски?

— Не, това е закон на времето… Няма по-неумолими от неговите закони.

— Не ме интересуват никакви закони — отвърна той. — Ние, славяните, нямаме закони… И живеем по-щастливо от византийците.

Тя млъкна безпомощно. Как да му обясни, като нямаше как да я разбере. И самата тя не го разбираше, съмняваше се в него и се плашеше. Съвсем като древните хора се плашеше от неизвестното и непознатото. Отново седна на дървеното столче, готова да търпи всичко. И това, което стана по-нататък, не й се видя толкова страшно. След като свари добре фазана, той наистина го опържи, така както бе обещал. Хижата изведнъж се изпълни с остра, замайваща миризма, каквато не бе усещала досега. Отначало тя я плашеше, но след това започна смътно да разбира, че е приятна. Да, необикновено приятна и апетитна бе тая миризма на пържено. Никак не приличаше на миризмата на пържолите от синтетични белтъчини. Най-после той свърши своята домакинска работа. Сложи фазана в една от плитките паници и с чудна лекота го разкъса на малки късчета. Когато от време на време я поглеждаше, очите му се смееха.

— Ще хапнеш ли малко? — запита Баян.

— Не!

— После да не кажеш, че не съм те поканил?… У нас е тъй — кани се винаги два пъти… Не е хубаво да се съгласиш изведнъж… Всички ще кажат, че си лаком…

— Аз не съм лакома!

И странно — никак не си повярва тоя път, макар че го каза така искрено и сериозно. Никой в нейния свят не беше лаком. Но сега й се струваше, че в душата й се раждат някакви прастари инстинкти, забравени от вековете. Струваше й се, че е гладна. Не, не беше това — просто й се ядеше. Може би искаше да си хапне не друго, а точно фазан — кой знае, може би това беше самата истина.

Той взе едно парче от чинията и с удоволствие го захапа. Ядеше, разбира се, като истински варварин — шумно и мощно, яките му челюсти все тъй здраво работеха. Дори си омаза малко брадата с мазнина, но това сега не й се струваше грозно. Много бързо, много лесно започна да свиква с дивашките навици.

— Ина, глътна ли хапчетата?

— Глътнах ги.

— Напълни ли си хубаво стомаха?

— Баян, не се шегувай… Човек не живее заради стомаха си…

— Ама не може и с празен стомах — отвърна той шеговито. — Твоите хапчета само са го раздразнили…

Може би беше прав тоя път — стомахът винаги изглеждаше празен, когато мислиш за него. Не трябва човек да мисли никога за стомаха си. Преди всичко това не е човешко, това е унизително. Така си мислеше тя, но не ставаше по-спокойна.

— Вземи си малко, Ина — обади се той отново. — Честна дума, нищо лошо няма да стане…

— Ще стане…

— Сигурен съм, че няма… Вземи, ще ме обидиш…

— Наистина ли ще те обидя? — трепна тя.

— Ами такива са обичаите на нашето племе… И на другите племена. Да отидеш на гости у някого и да не ти предложат нищо — това е обидно. Но да ти предложат и да откажеш — това е сто пъти по-обидно… Но такива работи у нас почти не се случват…