Над всичко

— Добро утро, Ина!… Ти добре поспа днес.

Тя погледна часовника си — беше седем часът. Точно по това време тя се събуждаше и в своя свят. Навярно Баян като птиците и зверовете се бе събудил още при първите зари на утрото.

— Баян, къде е чешмата?

— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …

Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.

— Много е студена …

— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …

Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.

— Какво правиш, Ина?

— Мия си зъбите …

— Зъби мият ли се?

— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?

— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.

Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.

— А къпете ли се?

— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…

— Може и със студена… Като има сапун…

— Какво е сапун?

— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?

И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:

— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…

— Че вашата каква е?

— Нашата я остави — дестилирана, морска…

— Не те разбирам…

— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…

Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.

— И как става това?

— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…

Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:

— Хареса ли ти сапуна?

— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…

— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…

— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.

И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.

— Къде отиваш?

— Как къде… Аз съм ловец, Ина…

— Добре, но и аз ще дойда с тебе…

Баян я погледна учудено:

— Как така?… Когато мъжете ходят на лов, жените стоят в къщи. Досега не съм видял жена да ходи на лов…

— Много те моля! — възкликна Ина едва ли не уплашено. — Страх ме е сама…

— Страх ли?… Че от какво ще те е страх?…

— Не знам!… От хората… От зверовете… Тука всичко е още толкова диво, Баян…

— Диво! — той се намръщи. — Не знаеш какво е диво… Диво, е където минат византийците… Там оставят само развалини и пепелища…

— Не знам!… Искам да дойда с теб!…

Тя не знаеше, че той също го иска, и то с небивала сила. Но се срамуваше, и то от себе си се срамуваше. Как така ще вземе жена на лов?… Та това и най-негодният ловец не би го направил! Той ли трябваше да по-срами тяхното име? Но и тоя път желанието се оказа по-силно от срама.

— Добре! — съгласи се Баян. — Понеже си чужденка… Да не кажеш после, че не съм гостоприемен… Само че с тия сандалки!…

— Ами!… Не знаеш колко са здрави!

Най-напред обиколиха капаните, но не намериха в тях нищо. После навлязоха в леса. Колкото повече вървяха из него, толкова той ставаше по-гъст и по-тъмен. Но най-страшна й се струваше тишината — по-дълбока и сякаш по-силна от най-силния звук. Имаше чувството, че тука никога не е прониквал човек — от самото начало на земното съществуване. Даже птици нямаше, ни пеперуди — само катеричките с дяволски очи, като съгледвачки на злите магьосници.

— Много е далече, Баян!…

— Тихо! — отвърна той шепнешком. — Тука не се говори…

Скоро между тежките клони на дъбовата гора започна да се прокрадва слънчева светлина. И най-после излязоха край широка горска поляна. Ина спря като зашеметена — така силно грееха в очите й горските билки, така плътно ухаеха. А съвсем в окрайнината на гората растяха храсти, покрити с малки алени плодове.

— А какво е това? — запита тя.

— Малини…

— А, да — чувала съм…

— После ще наберем… А сега се скрий тук, скрий се и мълчи…

Те дълго стояха така скрити в храстите — Баян с лък на тетивата и поглед, впит в другия край на поляната. Ина го гледаше учудена — не помръдваше ни с мускул на лицето, ни дори с погледа си. Беше целият непрегнат и опънат като тетивата си. В нейния свят нито едно човешко занимание не изискваше такова напрежение и очакване. Нито дори космическите полети. И тя не можеше да разбере в тоя миг на чия страна е предимството. Но във всеки случай й се струваше, че е стояла така безкрайно дълго, та просто се е сляла с времето.

— Баян, аз никак не обичам да мълча — оплака се най-сетне тя тихичко. — Откога не си ми казал нито думичка…

Той само сложи пръст на устните си и я погледна укорно.

— Мене ми е скучно, Баян…

— Скучно ли?… Какво значи това?

— Вие нямате ли такава дума?

— Нямаме…

— Пък аз мислех, че е от славянски произход — изрече тя замислено.

— Нещо лошо ли означава?

— Според мене най-лошото… Скучно му е на човек, когато няма нищо в себе си…

— Как може да няма нищо в себе си?

— Ето, стават и такива работи. Даже с хора от нашето време.

— Тихо! — трепна той.

От другия край на гората излезе сърничка. Тя беше виждала сърни, но тази й се струваше необикновено лека и грациозна. Пъстрото й гръбче сякаш плуваше между правите жълти свещи на кантариона. Ина усети как Баян се опъна като тетивата на лъка си. И лицето му се опъна в израз, който я ужаси. Тя разбираше, че в тоя миг той чисто и просто дебнеше своята малка жертва. Дебнеше я като див хищник, с алчната жажда на хищника. Това не може да бъде човек — мислеше тя потресена. Въпреки всичко той е животно. Изведнъж й се стори чужд и страшен, искаше й се да изкрещи, да побегне от него. Или поне да блъсне от ръцете му тоя противен лък. Знаеше, че не бива. Знаеше, че не трябва да се меси в никоя от човешките работи. Особено когато става въпрос за живот и смърт, макар и за живота на една малка сърничка. И все пак не успя да се въздържи.