Над всичко
Шрифт:
— Не! — възкликна Ина уплашено.
И го дръпна по рамото. Баян я погледна смаяно.
— Много те моля, Баян!… Не я убивай!…
— А какво ще ядем довечера?
— Няма да ядем!… Много те моля!…
Тя погледна през рамото му — пъстрият гръб, бърз като мълния, изчезна между малиновите храсти. И се усмихна щастливо. Баян веднага разбра какво е станало, леко се понамръщи.
— Сърдиш ли се, Баян?…
— За какво да се сърдя! — каза той недоволно. — Тя вече избяга…
— Още по-хубаво… А довечера ще ядем това… как го нарече… да, ще ядем попара… Сутринта
— Сутрин — попара, вечер — попара, то не е работа! — въздъхна Баян. — Ами поне да си наберем малко малини…
Наядоха се добре с малини — ароматни и топли от слънцето, след това поеха обратно. През целия път Ина се молеше в себе си да не срещнат ни животно, ни птица. Вече не се плашеше толкова за животните, колкото за самия него. Не искаше да го вижда с лице на звяр, не искаше да изпита отново това тежко, смазващо чувство.
За нейна радост не срещнаха нищо. Но като обиколиха отново капаните, Баян спря пред един от тях, лицето му някак особено се изостри, познатият жесток израз се мярна в погледа му. И Ина погледна — капанът беше кървав, краче от някакво животно все още стърчеше между острите му зъбци. Тя с погнуса извърна глава.
— Дошъл е вълкът! — каза Баян замислено.
Но едновременно с това в гласа му се чувствуваше жестокост и заплаха.
— Какво като е дошъл?
— Няма право да взима от храната на хората… Той знае това… И въпреки това си е взел…
— Каква разлика между него и тебе, Баян!… И двамата убивате, защото сте гладни…
Баян я погледна намръщено.
— Аз съм ловец!…
— И той е ловец… И има повече право от тебе… Защото нито може да сее ръж, нито да дои кози…
— Да, но аз съм по-силен от него! — процеди Баян все така намръщено. — И хубаво ще го накажа…
Тоя кратък разговор като че ли засегна младежа. Той дълго мълча, с потъмняло лице, леко намръщен. Едва привечер, когато седнаха да се хранят, в погледа му отново се появи доброта. И заедно с това лека усмивка.
— Харесва ли ти попарата?
— Разбира се!
— Ако не ти харесва, вземи си от твоите хапчета.
— Не, не, искам да свикна с храната ви. Ако не свикна с вас, няма да разбера и вашите приказки…
— Ти и без това свикваш бързо… Не си като визан-тийките. Те са свикнали само на богатството, Ина… Те нямат сърце… Те нищо не ценят на тоя свят освен златото… И в твоята ли страна, Ина, всичко се продава заради златото?
— Не, Баян, в нашата страна много отдавна нищо не се продава за злато.
— Истина ли?
— Разбира се… Освен това у нас хората и не лъжат. Баян се усмихна широко.
— Преди малко ти ме излъга — каза той.
— За какво? — попита тя учудено.
— Попарата не ти хареса…
— Не, не, хареса ми! Може би е само малко… без-солна…
— Вярно! — съгласи се Баян. — Ще ти намеря сол… Но тя е скъпа почти колкото златото… Защото я добиват византийците… И ни ограбват с нея…
Той помълча малко и добави:
— Ние, славяните, не обичаме златото… Но навярно скоро ще го обикнем… Моят баща казва, че златото става все по-силно и по-силно… И скоро съвсем ще ни победи…
— Твоят баща е умен. Но и неговата сила няма
да бъде вечна… Един ден и златото ще рухне завинаги…— Както у вас?
— Да както у вас?
— Разкажи ми нещо повече за твоята страна, Ина.
— Не, Баян, то не е страна, то е време.
— Все едно… Разкажи ми нещо за твоето време… Стига да не е измислено, стига да е истинско.
— То е истинско като твоето време — отвърна девойката. — И като всяко друго време то съществува. Времето винаги и всякога съществува.
— Мъчно те разбирам… Но ти говори.
— Да, много е чудно и прекрасно моето време, Баян. Ти мъчно можеш да си го представиш. У нас никой никого не граби… У нас никой никого не убива… У нас никой никого не затваря в плен… У нас всички хора са като братя.
Ина млъкна и погледна изпитателно младежа. Той мълчеше замислен. И не изглеждаше никак учуден или поразен от това, което бе чул.
— И у нас е било така — отвърна той най-сетне. — Но започнаха да ни ограбват, да ни заробват, да ни убиват… Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?… Нима не трябваше да се браним?
— Да, прав си — промълви тихо девойката.
— Навярно вие нямате врагове?
— Нали ти казах — по цялата земя всички хора са като братя.
— Ами тогава всичко е толкова просто… Защо трябва да убиват? Или да взимат в плен?… Това правят византийците, защото са мързеливи и алчни… И искат другите да работят за тях…
— У нас никой не работи за себе си… Всички работят за другите.
— Разбира се — потвърди Баян. — И аз ходя на лов за другите…
Ина се засмя.
— Вашият свят е бил много хубав — каза тя.
— Ако ни оставят на спокойствие, отново ще стане хубав. Ина, ние нямаме бог на войната.
— Но и Христос нямате…
— Христос? — той я погледна подигравателно. — И не ни трябва. Техният Христос е лъжлив, те самите не вярват в него… И не живеят според словата му… Те ни заразяват със своята лъжлива вяра, за да им бъде по-лесно… Да не им се противим, когато ни нападат със своите страшни оръжия…
Девойката замълча.
— Ти умееш да мислиш добре — заключи най-сетне тя. — Макар че никой не те е учил…
— Учил ме е моят баща — каза Баян и за пръв път в гласа му прозвуча нещо като гордост. — Моят баща е много мъдър… И затова е княз… Вие имате ли князе?
— Ние имаме само мъдреци…
— За нас то е едно и също…
— Много хубаво, че е така. Вие сте добър народ, жалко, че и другите народи не са били като вашите.
— Ина, във вашето време всички хора ли са красиви?
— Да, Баян.
— И всички жени ли са хубави като тебе?
— Не, другите са много, много по-хубави.
— Това не е вярно! — възрази Баян решително. — Не може да има по-хубава от тебе, Ина… В никоя страна и в никое време.
— Наистина си много любезен — подхвърли тя шеговито.
— Но щом е толкова хубаво при вас, ти защо дойде тука?
— Нали ти казах — за приказките…
— Само за приказките?
— Това малко ли е?
Баян се замисли.
— Не искам вашето време да бъде хубаво — каза той. — Искам да бъде лошо и грозно.