Над всичко

— Ами добре! — каза тя.

И посегна колебливо. Докато дъвчеше първата хапка, имаше такъв стреснат вид, сякаш всеки миг можеше да гръмне в устата й. Но нищо не стана, разбира се, и въпреки привлекателния си вид по вкус фазанът не се различаваше особено от техните изкуствени пилета. Само ароматът бе по-силен и усещането по-остро, но в замяна на това пък месото бе доста по-жилаво.

— Добре ли е?

— Засега добре. Но после ще видим…

Но и после нищо не стана. Само дето настроението на Баян леко се повиши, той усещаше смътно, че е постигнал важна победа. И отново се залови за работа. Изнесе кожите навън, грижливо премете цялата хижа. След това отвори тежкия сандък, извади нови постелки и грижливо застла широкото легло. Сега хижата бе вече достойна за всякакви гостенки, дори от далечното бъдеще.

На Ина тоя пръв ден й се стори безкраен. Може би тишината бе причина за това — дълбоката жива тишина, нарушавана само от далечните провиквания на птиците. Много странни й се струваха тия далечни птичи гласове — като подсвирквания на флейта в огромна и пуста зала. Но бяха много по-живи — в тях имаше радост и печал, и предчувствия за смърт, и нежност, и над всичко като че ли някаква смътна умора от безкрайния блясък на слънцето.

Но сетне и слънцето започна да гасне. Още преди да дойде нощта, сякаш всичко бе натежало за сън. И после изведнъж се събуди. Въздухът се изпълни с мушици, небето — с ластовици. Животът закипя с все сила, преди да заглъхне. Когато отидоха при реката — и тя сякаш бе оживяла. Рибите танцуваха като дъждец над нейната гладка повърхност. Девойката ненаситно поглъщаше всичко, за нищо не мислеше, просто нямаше време да мисли. И потъваше неусетно в някаква спокойна и тиха забрава. Спомените се губеха и изчезваха като в сън, сега й се струваше, че е живяла безкрайно дълго в тоя млад свят, че го е носила в себе си, че дълбоко е свикнала с него, преди още да го видят очите й. Седяха на брега на реката, докато се стъмни съвсем. И двамата мълчаха, макар да не мислеха нищо. Просто съществуваха като дърветата и тревата в някакъв друг ритъм, безкрайно по-бавен от нетърпеливия ритъм на смъртните хора. Много по-късно Ина си спомняше с изпепеляваща мъка тоя слънчев следобед. Може би няма щастливи мигове, мислеше тя. Щастливите мигове са всъщност щастливи илюзии. Може би има щастливи състояния, ако в тях е проникнала вечността.

Когато се върнаха в хижата, Ина изведнъж се почувствува тъжна. Струваше й се, че се е отделила от нещо, без което животът се обезсмисля. Баян запали светилника — малко гърненце с втвърдена мазнина и фитил. Издаваше някаква особена миризма — едновременно на мед и мускус, — която изостряше чувствата, но успокояваше мисълта. Ина бръкна в куфара си и извади оттам славянски речник. Още докато прелистваше първите страници, Баян любопитно се загледа в него.

— Това книга ли е? — запита той.

— Да, книга… Ти виждал ли си книга, Баяне?

— Виждал съм, разбира се… Но не съм виждал с толкова тънки листове и с толкова дребнички букви… А какво е написано вътре?

— Нищо не е написано… Това е речник…

— И това не го разбирам… Толкова ли съм глупав?

— Не си глупав — ти просто не знаеш. Това не е срамно. Да ти кажа право, и в нашето време ние толкова малко знаем… Баян, ти къде ще спиш?

— Вън на кожите…

— Няма ли да ти бъде студено?

— На мен да ми бъде студено?… Аз и през зимата съм спал в гората. А сега е толкова хубаво лято…

— Добре, Баяне, ти си наистина ужасно мил.

Баян си приготви след малко леглото от кожи и се вмъкна между тях като замаян. Не съзнаваше какво има в тоя миг в сърцето му — безкрайна радост или безкрайна тъга. Не разбираше какво е, но усещаше как непонятна сила разтяга сърцето му — и мъчително, и сладостно в същото време. Лежеше с широко отворени очи и съзнаваше, че няма да заспи до сутринта. Може би някаква последна думичка му липсваше, може би някакъв поглед. Единствената му утеха беше непрогледният мрак на нощта — така никой нямаше да види, щеше да остане сам с мислите си. Но и мислите му бяха неспокойни, не успяваше да ги свърже. Или се страхуваше да ги свърже, защото бяха повече от ума му, повече и от най-обърканите и нелепи сънища.

Внезапно вратата скръцна, на прага се появи Ина. Макар че беше много тъмно, той я виждаше в тоя миг така добре, сякаш бе огряна от светлината на всички звезди, събрани в една. Беше облечена в нещо, което никога досега не бе виждал у жена — тясна блузка и много тесен панталон. Беше готов да се закълне, че й приличаше повече от чудната рокля с многото цветове.

— Трябва ли ти нещо, Ина?

— Баян, какво цвърти така силно?

— Щурците…

— Щурците?… Какво беше то? А, да — мънички насекоми…

— Не са насекоми — възрази младежът. — Това са щурци… Те пеят…

— Не Баян, не пеят… Те викат… Да не би да са гладни?

— Щурците — гладни! — усмихна се той. — Трева за тях колкото искаш … Просто им е приятно и затова си свирукат…

Ина приседна на една от еленовите кожи и се загледа в небето. В тоя миг лицето й бе неземно красиво — не вярваше, че може да има на света нещо толкова съвършено. Мълчеше и я гледаше с притаен дъх. Не смееше да помръдне дори, за да не дойде тя на себе си и се прибере в хижата.

— Колко са едри звездите при вас! — промълви най-сетне тихичко.

— Ще станат по-едри… След един месец…

— И колко са близко… Само веднъж съм ги виждала по-близко — като бях на Луната…

— Къде си била? — попита той учудено.

Тя разбра, че е сбъркала. Не биваше да го плаши повече със своето време.

— Не, нищо. Просто тъй си приказвам… Скоро ли ще изгрее луната, Баян?…

— Много скоро… Сега е пълнолуние…

— Искам да видя луна без хора!

Той не я разбра. И толкова по-добре, мислеше тя. Но какво бе станало с нея, защо не можеше да контролира поне езика си? Тя въздъхна и все тъй тихичко добави:

— Ама ти наистина ли знаеш приказки?

— Да, знам много…

— Разкажи ми една…

Той замълча. Сега всички приказки му се струваха жалки и глупави, как да ги разкаже на това необикновено момиче. Няма ли то да му се надсмее? Мълчеше, не знаеше откъде да започне.

— Слушам, Баяне — обади се тя в мрака до него. Като се понасили, той започна неохотно и унило:

— Всички наши приказки започват тъй: „Имало едно време…“

Отначало думите сякаш се разпиляваха в устата му. Но постепенно като че ли сам влезе в тоя свят, в който зверовете говореха и къщите летяха. Като стигна до горящата планина, толкова се унесе, че започна сам да си вярва. Тъй е било, чудеса са ставали, както стана това чудо и днес. Нима може живот без чудеса?

Ина слушаше и се взираше в мрака, който оживяваше пред очите й. Тя слушаше, докато се появи луната — не нейната луна, другата, лунната пустиня. Никога нямаше да забрави своята първа нощ на тая луна — страха, който я бе обзел при вида на звездите. Не самите звезди я бяха уплашили, а това впечатление, което създаваха там за огромна и неизмерима пустош.

— Ти не ме слушаш.

— Слушам те, Баяне…

— Аз свърших… Тя мълчеше.

— Вашите приказки са много хубави — каза най-сетне девойката. — Макар че са малко жестоки… Но и децата са малко жестоки… И все пак са ужасно добри…

3

Сутринта Ина се събуди с чувството, че с мъка се е отскубнала от един сън, за да попадне в друг, още по-объркан и неясен. Тя се огледа стреснато, в паметта й нямаше нищо. Каква беше тая невероятна обстановка?… В някакъв музей ли се беше събудила? След това изведнъж се досети, повдигна се от леглото. Беше съвсем сама.

— Баян!

Никой не се обади.

— Баян! — повтори тя леко уплашена.

Отново никакъв отговор. Ина се спусна към вратата и я отвори. Баян седеше под едно дърво и грижливо затягаше лъка си. Като я видя, лицето му светна.