Натюрморт с гарвани

— Пастор Уилбър е тук от най-малко четирийсет години. Добронамерен е. Само че… — тук Лъдуиг се запъна.

— Да? — изви глас Пендъргаст. Лъдуиг усети как светлите му очи го фиксират по най-обезпокоителен начин.

— Предполагам може да се каже, че е малко закостенял. Всъщност не е наясно с онова, което става, или не ставанапоследък в Медисин Крийк. — Замълча за миг и продължи: — Има хора, които смятат, че по-млад, по-енергичен проповедник би помогнал да се съживи градът, да накара младите да не заминават. Да запълни духовната пропаст, която се е отворила тук.

— Разбирам.

Проповедникът вдигна глава, когато приближиха. Както винаги на върха на носа му бяха кацнали очила за четене, независимо дали четеше нещо или не. Лъдуиг смяташе, че го прави, за да изглежда по-учен.

— Пастор Уилбър? — рече той. — Бих искал да ви представя специален агент Пендъргаст от ФБР.

Уилбър пое протегнатата му ръка.

— Завиждам ви, пасторе — каза Пендъргаст. — Да служиш на душите на такава общност като Медисин Крийк.

Уилбър погледна благо Пендъргаст.

— Понякога това е плашеща отговорност, да бъдеш облечен с доверието на толкова хора, господин Пендъргаст. Но аз се лаская, че ги напътствам добре.

— Животът тук изглежда добър — продължи Пендъргаст, имам предвид за Божий човек, като вас.

— Бог се е погрижил и да ме благослови, и да ми прати изпитания. Ние всички сме подвластни на проклятието на Адам, но може би човекът в свещенически одежди го споделя повече от всички.

Лицето на Уилбър придоби свято, почти мъченическо изражение.

Лъдуиг позна това изражение: Уилбър щеше да се впусне в излияние на любимите си поетични откъси.

— Уви — започна Уилбър — какво помага с непрестанна грижа за простата и незначителна работа на пастира? — Погледна Пендъргаст през очилата си с видимо задоволство.

— Милтън, разбира се.

— Разбира се. „Лисид“.

Уилбър леко се изненада.

— Да, мисля, че сте прав, да.

— Хрумна ми друг стих от тази елегия: Гладните овце вдигат очи, но няма кой да ги нахрани.

Последва кратко мълчание. Лъдуиг гледаше ту единия, ту другия, несигурен каква искра бе минала току-що помежду им, ако изобщо бе имало такава искра.

— Аз… — примигна Уилбър и спря несигурно.

— Очаквам с нетърпение да се видим отново в църквата в неделя — намеси се отново плавно Пендъргаст и улови още веднъж ръката на Уилбър.

— Ах да, да, аз също — отвърна пасторът, като в тона му все още се усещаше нотката на изненада.

— Извинете! — Усиленият през уредбата бучащ глас на Арт Ридър отново надделя над вземащите връх разговори между хората. — Дами и господа, ако всички вие бъдете така любезни, нашият почетен гост би искал да каже няколко думи. Доктор Стантън Чонси?

Хората оставиха вилиците и насочиха вниманието си към дребния човек в костюма на райе.

— Благодаря ви — каза мъжът. Изправи се и сключи пръсти като за бдение. — Казвам се Стантън Чонси. Доктор Стантън Чонси. Представлявам селскостопанския факултет на Канзаския щатски университет. Но вие разбира се, знаете това.

Гласът му бе висок, а маниерът му на говорене — толкова стегнат и точен, че думите прозвучаха прекалено отчетливи.

— Генетичното усъвършенстване на царевицата е сложна тема, такава, че не бих могъл да я изясня на подобна сбирка — започна той. — Тя изисква известни познания в определени дисциплини като органичната химия и биологията на растенията, каквито човек не би могъл да очаква от аматьорска аудитория. — Изсумтя и продължи: — Ще се опитам обаче този следобед да ви запозная с основните положения.

Сякаш като един всички присъстващи в залата се свиха като попарени. Всички затаиха дъх. Ако бяха очаквали да чуят възхвала на града им или на социалната сбирка или дори — можеше ли да се надява някой на това? — на решаващата дума на Чонси за решението му, те бяха напълно разочаровани. Вместо това той се впусна в обяснения за различните видове царевица, толкова подробни, че се изцъклиха очите и на най-ентусиазираните фермери. На Лъдуиг дори му се стори, че Чонси се опитвашеда бъде колкото е възможно по-досаден. Приглушените разговори се възобновиха; вилиците с картофено пюре и пуйка със сос тайничко намираха нечии усти; малки групи хора започнаха да щъкат напред-назад край стената в дъното. Дейл Естръм и групата на фермерския кооператив стояха в дъното със скръстени ръце и мрачни лица.

Смит Лъдуиг изключи от съзнанието си бръмчащите гласове и огледа залата. Въпреки всичко той харесваше атмосферата на социалната сбирка на малкото градче — собствената му провинциалност, фактът, че събираше цялото общество, дори караше хора, които не се обичаха, да оценяват събитието и да бъдат цивилизовани. Това бе една от причините да не поиска никога да замине — дори след като жена му се спомина. Човек не можеше да се чувства изгубен в Медисин Крийк. Тук се грижеха за хората, никой не бе забравен, всеки си имаше своя дом. Не бе като Ел Ей, където старите хора умираха всеки ден сами и лишени от обич. Дъщеря му се обаждаше често напоследък, караше го да се премести по-близо до нея. Но той нямаше да го стори. Дори и след като затвореше вестника и се пенсионираше. За добро или за зло той щеше да свърши дните си в Медисин Крийк и щеше да бъде погребан в гробището край „Дийпър роуд“, до жена си.

Погледна часовника си. Какво бе предизвикало тези мисли за тленността? Трябваше да спази графика, нищо, че бе въведен от самия него, и беше вече време да си върви у дома и да си напише материала.

Измъкна се незабелязано до отворените врати в коридора. Зад тях късното следобедно слънце осветяваше обширната морава на църквата. Жегата си беше същата, покрила със задушаващо одеяло тревата, паркинга и царевичните полета. Ала въпреки жегата — всъщност въпреки всичко, — част от Смит Лъдуиг чувстваше облекчение. Можеше да си изпати и по-зле от своите съграждани: за това трябваше да благодари на Мейси, а може би и на Пендъргаст. И погледнато от по-малко егоистична гледна точка, можеше да напише оптимистичен репортаж за социалната сбирка, без да се преструва. Тя бе започнала малко мрачно — със стоическото чувство, че шоуто трябва да продължава, независимо от всичко. Но мракът и потиснатостта се бяха разсеяли. Градът отново си беше същият и дори безсмислената лекция на Чонси, която още кънтеше зад гърба му, не можеше да промени това. Трийсет и третата годишна социална сбира „Гро-Бейн — печена пуйка“ бе пълен успех.

Лъдуиг пое бавно и дълбоко дъх и се огледа от стъпалата на църквата. И след това изведнъж замръзна наместо.

Един по един и хората около него започнаха да се взират през дървената врата. Последваха ахкания, тих шепот. Досущ като електрически ток шепотът започна да прескача от човек на човек, навлезе в самата зала, увеличи силата си и заплаши тълкуванията на Чонси за променените генетично царевични кочани.

— Какво има? — попита Чонси, като прекъсна изречението си по средата. — Какво става?

Никой не отговори. Всички погледи бяха фиксирани в хоризонта отвъд вратите на църквата, където на фона на жълтеникавото небе във все по-тесни кръгове се виеше ято лешояди.

Четиринадесета глава

Когато Кори Суонсън спря до църквата, хората бяха излезли на моравата, скупчени на групички, и си шепнеха възбудени. От време на време някой се отделяше и се вторачваше по посока на царевичните ниви. Трябва да имаше петдесет души, но тя не забеляза Пендъргаст между тях. А в това нямаше логика, защото той я бе помолил да дойде веднага. Всъщност беше много настоятелен.