Натюрморт с гарвани

Пендъргаст приближи една жена, която гледаше някакви циферблати на пулта за оскубване.

— Мога ли да ви прекъсна? — попита той.

Докато жената вдигаше поглед към него, Кори я позна — беше Дорис Уилсън, хлевоуста изрусена блондинка над петдесетте със зачервено лице на пушачка, която живееше сама в същия парк за каравани като самата нея. „Уиндъм парк естейтс“.

— Вие сте човекът от ФБР, нали?

— А вие?

— Дорис Уилсън.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, госпожо Уилсън?

— Давайте.

— Познавахте ли Уили Стот?

— Беше майсторът по почистването след вечерната смяна.

— Справяше ли се тук?

— Беше достатъчно добър работник.

— Разбрах, че пиел.

— Да, фиркач беше. Но това не му пречеше в работата.

— Откъде беше?

— От Аляска.

— И какво е правил там?

Дорис направи пауза, за да дръпне някакви лостове.

— Работил в рибна консервна фабрика.

— Имате ли някаква представа защо е заминал оттам?

— Доколкото чух — женска история.

— И защо се е заселил в Медисин Крийк?

Дорис изведнъж се ухили и разкри редица кафеникави, криви зъби.

— Същия въпрос си задаваме всички тук. В случая на Уили той си намери приятел.

— Кой?

— Суийд Кейхил. Суийд е най-добрият приятел на всички, които пият в бара му.

— Благодаря ви. А сега бихте ли ми казали къде мога да намеря Джеймс Брийн?

Устните й посочиха конвейерната линия с пуйките.

— Зоната на изкормването. Ей там е, преди Обезкостяването. Дебел, черна коса, очила. Гръмогласен.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо.

Дорис кимна на Кори.

Пендъргаст се заизкачва по метална стълба. Кори го последва. Покрай тях конвейерната лента с люлеещи се трупчета се изкачваше към висока платформа, която най-сетне бе обслужвана от хора, а не от машини. Облечени в бяло, с бели шапки, те изкусно разрязваха пуйките и изсмукваха вътрешните им органи с големи струйници като на прахосмукачки. След това пуйките продължаваха към следващата зона, където ги измиваха със струи вода с високо налягане. По-нататък Кори забеляза двама мъже да отрязват главите на птиците и да ги пускат в голям улей.

„Денят на благодарността вече никога няма да бъде същият“,помисли си тя.

Край лентата чернокос, дебел мъж говореше гръмогласно — разказваше някаква история на висок глас. Кори долови думата „Стот“ и след това „последният, който го е видял жив“. Погледна към Пендъргаст.

В отговор той й се усмихна.

— Мисля, че това е нашият човек.

Докато крачеха по платформата към Брийн, Кори забеляза, че Барт се завръща — разрошен, той почти тичаше. А пред него вървеше Арт Ридър, управителят на предприятието. Буквално превземаше бетонното разстояние с късите си крака.

— Защо никой не ми съобщи, че тук има човек от ФБР? — крещеше той, без да се обръща конкретно към някого. Лицето му бе дори по-червено от обичайното и Кори забеляза влажно пуешко перо, втъкнато в короната от грижливо продуханата му, прилична на шлем коса. — Това е район, забранен за външни лица.

— Съжалявам, сър — отвърна обърканият Барт. — Той просто влезе. Разследва…

— Знам много добре какво разследва. — Ридър се спусна по стълбата и се обърна към Пендъргаст, задъхан, опитвайки се да си върне усмивката, която бе негова запазена марка. — Как сте, агент Пендъргаст? — Протегна ръка. — Арт Ридър. Спомням си, че се видяхме на социалната сбирка.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна Пендъргаст и пое протегнатата му ръка.

Ридър се извърна към Барт и усмивката се стопи от лицето му.

— Връщай се в разтоварното. Ще се разправям с теб по-късно. — След това се обърна към Кори. — А ти какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя погледна към Пендъргаст, но агентът бе погълнат да изследва най-различните приспособления, които висяха от тавана.

— Аз съм негова помощничка — отвърна най-сетне Кори.

Ридър издиша шумно. Пендъргаст се обърна и отиде до работното място на Джими Брийн — той бе замлъкнал, когато шефът му се бе появил — и се зае да наблюдава работата му.

Ридър заговори отново с доста по-спокоен тон.

— Господин Пендъргаст, мога ли да ви поканя в кабинета си, където ще се почувствате далеч по-удобно?

— Имам няколко въпроса към господин Брийн тук.

— Ще повикаме Джими веднага. Барт ще ви покаже пътя.

— Няма нужда да прекъсваме работата му.

— В кабинета ще бъде далеч по-тихо…

Ала Пендъргаст вече разговаряше с Джими. Мъжът продължи да работи — да пъха накрайника в пуйката и да изсмуква вътрешностите й с едно силно „шльок“, докато говореше. Погледна Ридър, а после — отново Пендъргаст.

— Господин Брийн, доколкото разбрах, вие сте видели последен Уили Стот жив.

— Така е, така е — потвърди Джими. — Горкият човек! Всичко стана заради колата му. Не ми е приятно да го казвам, но парите, с които трябваше да ремонтира тази своя бракма, той харчеше при Суийд. Онази трошка се повреждаше непрестанно…

Кори погледна към Арт Ридър, който стоеше вече зад Джими, а отвратителната усмивка отново бе цъфнала на лицето му.

— Джими — прекъсна го Ридър, — струйникът трябва да влезе докрай, а не така. Извинете ме, господин Пендъргаст, но той е за първи път на тази работа.

— Да, господин Ридър — каза Джими.

— Нагоре, ей така. Нагоре и да влезе докрай. — Той на няколко пъти мушка и вади шланга от пуйката, за да демонстрира, след което го върна на Джими. — Следваш ли мисълта ми? — След това се обърна към Пендъргаст: — Тук съм започнал, господин Пендъргаст, в Зоната на изкормянето. И стигнах до върха. Искам нещата да се правят както трябва.

Нотка на гордост прозвуча в гласа, който Кори намираше за отвратителен.

— Разбира се, господин Ридър — отвърна Джими.

— Та казахте, че… — Пендъргаст не сваляше очи от Джими.

— Точно така. Миналия месец колата на Джими пак се повреди и аз трябваше да го карам до работа. Обзалагам се, че и в този случай се е повредила и той се е опитал да стигне пешком до Суийд. И е бил убит. Господи! Поисках да ме преместят още на сутринта, когато го намериха. Нали така, господин Ридър?

— Така направи.

— По-скоро аз ще изсмуквам вътрешностите на пуйките, отколкото да го правят на мен. — Устните на Джими се разтеглиха във влажна усмивка.