Натюрморт с гарвани
Шрифт:
— Не ще и дума — рече Пендъргаст. — Разкажете ми за бившата си работа.
— Бях нощен пазач. От полунощ до седем сутринта, когато идва групата преди първа смяна.
— А какво прави тази група?
— Проверява дали машинарията работи, тъй че когато пристигне първият камион, птиците да бъдат веднага обработени. Не можем да ги оставим в спрял нагорещен камион, за да се поправи нещо. Тогава ще имаме един камион, пълен с мъртви пуйки.
— Това често ли се случва?
Кори забеляза, че Джими Брийн хвърли нервно поглед към Ридър.
— Почти никога — отвърна бързо Ридър.
— Когато
— Защо мислите, че поисках да мина в дневна смяна? Тогава си помислих, че някой е изпуснал кравата си в царевичната нива. Нещо голямо и приведено…
— Къде по-точно го забелязахте?
— По средата на пътя. На около две мили от кланицата и на две мили от града. Вляво от пътя. Сякаш дебнеше. Стрелна се в царевичака, когато фаровете ми го осветиха след завоя. Скри се бързо на четири крака. Не бях много сигурен обаче. Би могло да бъде сянка. Но ако е така, това бе много голямасянка.
Пендъргаст кимна. Обърна се към Кори:
— Имате ли някакви въпроси?
Очите на Кори се разшириха от страх. Въпроси ли? Усети, че Ридър я гледа, очите му бяха червени и присвити.
— Разбира се. Да. Имам.
Последва пауза.
— Ако това е бил убиецът, какво е правел, какво е чакал там? Искам да кажа, че той не би могъл да очакваколата на Стот да се повреди, нали така? Може би се е интересувал от кланицата?
Настъпи мълчание и тя видя, че Пендъргаст се усмихва, макар и едва доловимо.
— Ами, не знам, по дяволите — отвърна Джими след малко. — Добър въпрос.
— Джими, внимавай, по дяволите — изведнъж се намеси Ридър. — Изпусна онази пуйка да мине покрай теб.
Той се втурна напред и сграбчи пуйката, която бавно отминаваше. С едно движение бръкна в нея и я изкорми с ръка, хвърли вътрешностите във вакуумния контейнер, където те бяха погълнати веднага с ужасяващо клокочене. Ридър се обърна, изтръска кръвта от пръстите си с рязко друсване на китката. Усмихна се широко.
— По мое време нямаше вакуумни шлангове — рече той. — Не бива да се страхуваш да си пооцапаш малко ръцете в тази работа, Джими.
— Да, господин Ридър.
Потупа Джими по гърба, оставяйки върху него голям кафяв отпечатък.
— Продължавай.
— Мисля, че ние приключихме тук — обяви Пендъргаст.
Ридър изглежда изпита облекчение. Протегна ръка.
— Радвам се, че ви бяхме от полза.
Пендъргаст се поклони официално, обърна се и закрачи.
Двадесет и пета глава
Кори Суонсън стоеше до банкета на пътя с ръце на кръста и гледаше как Пендъргаст измъква частите на странна на вид машина от багажника на колата й и започва да ги сглобява. Когато отиде да го вземе от къщата на старата Краус, той стоеше вече на пътя с кутията с метални части в краката си. Тогава не й обясни какъв бе планът му и изглежда нямаше намерението да го стори и сега.
— Вие наистина обичате да държите хората на тъмно, нали? — рече тя.
Пендъргаст зави и последната част на мястото й, огледа машината и я включи. Чу се леко, засилващо се бръмчене.
— Моля?
— Знаете много добре
за какво става дума. Никога не казвате нищо. Като например, какво ще правите с това нещо.Пендъргаст изключи машината.
— Намирам, че нищо в живота не е по-уморително от обясненията.
Кори не можеше да не се засмее на тези думи. Колко верни бяха те; от майка й до директора на училището и онзи тъпанар — шерифа, чуваше все едно и също: „Ще трябва да обясниш това и това“.
Слънцето се издигаше над царевицата и вече напичаше изгорялата земя. Пендъргаст я погледна.
— Това любопитство означава ли, че вече започнахте да свиквате с ролята си на моя помощничка?
— Означава, че свикнах с парите, които ми плащате. А когато някой ме кара да ставам призори, искам да знам защо.
— Много добре. Днес ще изследваме тъй нареченото Клане на воините призраци при Могилите.
— Това нещо повече ми прилича на някакъв металотърсач, отколкото на търсач на призраци.
Пендъргаст нарами машината и тръгна по пътеката, която водеше през ниските храсталаци към рекичката. Заговори й през рамо:
— Като стана дума за призраци, вие…
— Аз какво?
— Вярвате ли в тях?
Тя изсумтя.
— Нима наистина вярвате, че някакъв скалпиран, осакатен труп броди там и търси ботушите си или каквото и да било?
Тя изчака да получи отговор, но такъв нямаше.
След няколко минути навлязоха под сенките на дърветата. Тук все още бе останал едва доловим хладният полъх на нощта, който се смесваше с уханието на канадските тополи. След още няколко минути път стигнаха до самите могили, които се издигаха плавно над заобикалящите ги земи — каменисти в основата си, едва покрити с трева и храсти към върховете. Пендъргаст спря и включи машината. Бръмченето й бе силно, но намаля, след като той си поигра с датчиците й. Най-накрая тя замлъкна. Кори го гледаше как измъква от джоба си някаква жица с малко оранжево флагче в единия край и я забива в краката си. От друг джоб извади нещо, което приличаше на клетъчен телефон, и започна да работи с неговите бутони.
— Какво е това?
— GPS приемник.
Пендъргаст записа нещо във вездесъщия си кожен бележник и след това тръгна бавно на север с приближената на минимално разстояние от земята кръгла магнитна бобина на металотърсача. Кори го последва, усетила засилващо се любопитство.
Металотърсачът изписука рязко. Пендъргаст веднага коленичи. Започна да разравя пръстта с широкия си нож и след малко извади меден наконечник за стрела.
— Уау! — рече Кори и без да се замисли също коленичи. — Индиански ли е?
— Да.
— А аз си мислех, че са правели наконечниците си от кремък.
— Към 1865 година шайените тъкмо са започнали да преминават към метала. Към 1870 вече ще имат пушки. Този наконечник определя доста точно датировката на мястото.
Тя посегна да го изтръгне от земята, но Пендъргаст я улови за ръката.
— Ще си остане в земята — каза той, след което добави с по-тих глас: Отбележете посоката, в която е насочена.
Появиха се отново бележникът и GPS-ът; Пендъргаст направи още няколко бележки и те отново изчезнаха в джобовете на сакото му. Постави ново флагче на мястото и продължи по-нататък.